Читать «Войната срещу рулите» онлайн - страница 5

Решителният момент бързо приближаваше. Краят на джунглата бе на шейсет метра, после на трийсет… и Джеймисън установи, че стъпалата му след секунди ще докоснат сиво-зелената застояла тиня. Той сви крака, колкото можа повече и в същото време вдигна ръце и стисна въжетата на парашута. С огромно усилие ги обви около юмруците си и успя да се набере. Не беше достатъчно. Колената му заораха в тинята на цели десет метра от храсталака по ръба на най-близката твърда земя.

Джеймисън мигновено легна по очи в тинята, за да разпредели равномерно теглото си. Противната миризма на мочурището го задавяше. Преди парашутът да разпилее всичкия си въздух, той пусна въжетата, така че да бъде отнесен възможно по-далеч. Имаше само един шанс, който…

Късметът все още не го беше напуснал. Парашутът се закачи в най-близките храсти и не се освободи при лекото му подръпване. Но тялото на Джеймисън вече бе наполовина затънало в меката всмукваща тиня. Той дръпна въжетата неколкократно за опит и после силно ги затегли. Тинята го държеше здраво в смъртоносната си прегръдка.

Отчаян, Джеймисън затегли въжетата с всички сили и тялото му отчасти се освободи. В същия миг се чу как нещо се разпаря и въжетата се охлабиха. Той трескаво ги придърпа, докато не усети съпротивление, и здраво ги опъна. Този път тялото му се придвижи по-лесно. Още две дръпвания и Джеймисън вече се плъзгаше върху бълбукащата повърхност.

Изтегляше се напред, като поддържаше равномерно опъването на въжетата, докато най-после жилавите корени на някакъв храст не попаднаха в обсега му. С последен изблик на енергия, породен от отвращение, той си проби път с лазене през гъсталака и се хвърли към парашута, който висеше на гънки върху висок храст. Храстът се преви под тежестта му, но го задържа. Той остана да лежи проснат върху него няколко минути, без да обръща внимание на нищо наоколо.

Най-после се огледа и изпъшка разочаровано. Разочарованието му бе още по-голямо, като се вземеха предвид трудностите, които току-що бе преодолял. Намираше се на съвсем малък остров, отделен от гората с почти трийсетметрово тресавище. Само пет дървета, най-високото десетина метра, поддържаха несигурното си съществуване върху мочурливата, но сравнително твърда основа.

Моментното отчаяние отстъпи пред надеждата. Общата височина на петте дървета бе над трийсет метра. Определено достатъчна дължина. Но… Първият проблясък на надежда избледня. Брадвичката в раницата бе малка. Той си представи как поваля дърветата с нея, как ги окастря и как ги плъзва, подреждайки ги в една линия. Щеше да бъде дълга и тежка работа.

Седна и чак сега осъзна как го болят раменете и колко е напрегнат. И колко е горещо и влажно. Едва можеше да види слънцето — бяло петно в мъгливото небе, почти над главата му. На тази въртяща се твърде бавно планета това означаваше, че до мръкване има поне дванадесет часа. Той въздъхна. Щеше да е по-добре да се възползва от предимството на относителната безопасност на това островче и малко да си почине. Докато избираше скрито местенце под надвисналите храсти, от ума му не излизаше огромната хищна птица, която ги бе нападнала. Просна се върху влажната трева и се сви под навеса от листа.