Читать «Войната срещу рулите» онлайн - страница 17

Почувства се по-добре. Дори можеше да мисли. Доколкото можеше да прецени въз основа на скоростта на изуола и времето, през което го бе яздил, салът трябваше да е на не повече от десетина мили на север. Ако се изключеха хилядите инциденти и опасности, това означаваше поне цял ден пътуване или дори повече в зависимост от броя на намиращите се по пътя му протоци и блата. После, разбира се, трябваше да претършува джунглата на разширяващи се кръгове, докато не открие сала и не зареди оръжието си. Самият сал нямаше да му бъде от никаква полза. Дори със своята неизразходвана енергия той беше само свръхпарашут, неспособен да поддържа по време на полет много повече от собственото си тегло.

С други думи, ако му провървеше, щеше да има единствено предимството на напълно зареденото ръчно оръжие, с което да започне стомилен преход до разбития кораб. Сто мили джунгла, море, блата и… Димън Стрейтс. Сто мили жега, влага и хищници…

Но нямаше никакъв смисъл да се тревожи за възможните препятствия. Стъпка по стъпка — това бе единственият начин, по който можеше да продължи и да запази здравия си разум.

Капнал от умора, от безсъние и напрежение, той тръгна. Първият час от трудното напредване почти го разочарова. Беше сигурен, че е изминал по-малко от миля, и то в никакъв случай по права линия. Бе загубил напразно поне половината от времето в заобикаляне на тресавища и огромни къпинаци, така гъсто преплетени, че се съмняваше дали дори изуолът би могъл да премине през тях.

Едва се изкатерваше по най-високите дървета, за да провери накъде върви и докъде е стигнал — това бе жизненоважно, ако искаше да стигне на мястото, откъдето да започне търсенето на сала.

По пладне прецени, че е изминал повече от три мили в правилната посока. Бялото петно на слънцето беше вече почти в зенита и това значеше, че през следващия час нямаше да може да се ориентира. Тъкмо това и високото дърво наблизо, плюс умората му надделяха в полза на малка почивка. На върха на дървото имаше удобен клон и ако се завържеше с провисналите лиани…

Събудиха го зверовете на еристанската нощ, които ръмжаха от жажда за кръв под дървото.

Първата му реакция беше страх — задушаващ страх от притискащата го отвсякъде смъртоносна тъмнина. После, когато се поуспокои, се ядоса, че е загубил толкова време. От друга страна, тази почивка му трябваше и несъмнено след нея се чувстваше много по-добре. Нямаше никакъв начин да разбере кое време на нощта е и колко е спал. Можеше само да се надява, че утрото е близо.

Дървото изведнъж се затресе — далеч долу огромни лапи удряха по ствола му. Стреснат, Джеймисън започна да развързва лианите, които го крепяха. Не че можеше да се покатери много по-високо, но вече бе разбрал, че дори само метър-два могат да променят изцяло нещата.

През тежката пелена на мъглата, която покриваше джунглата, не се виждаха никакви звезди. Нямаше и никакъв друг начин да отбелязва изминалото време и това правеше часовете да изглеждат два пъти по-дълги. На няколко пъти коткоподобни зверове се опитваха да го достигнат, но само един се приближи толкова, че Джеймисън беше принуден да използва бластера. Лъчът бе съвсем тънък и сърцето му се сви. Но все пак успя да прогори предните лапи на животното и то падна долу, а другите се сбиха за трупа му.