Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 62

Затворих очи, преструвайки се, че заспивам, като същевременно през ресни наблюдавах предпазливо какво щеше да прави спътницата ми. Тя постоя така, загледана в мен за няколко мига, след което направи знака на кръста над леглото ми и изгаси газената лампа. Изведнъж в тъмнината усетих докосването на устни върху челото си — не меките топли устни, които познавах така добре, а други — сухи, корави, странно несвикнали да целуват. И все пак това бе целувка — и то от госпожица О’Риърдън. Чух как вратата се затвори тихо след нея.

Бедна госпожице О’Риърдън, никога не би трябвало да си позволявам да пиша каквото и да било неучтиво за вас. Има ли по-жестоко нещо на този свят от огорчението, самотата, мъченичеството, хипохондрията, безбрачието, гледането на чуждо домакинство, когато си на възраст четирийсет и пет, имаш за помощница, само за през деня, една италианска чистачка и трябва да се грижиш за борещата се за оцеляване енорийска свещеническа къща. Такова по-жестоко нещо няма, освен може би да си самият пастор.

Единадесета глава

Моят престой в „Свети Джоузеф“ се оказа по-дълъг, отколкото предвиждах. Въпреки че за разлика от икономката си чичо Саймън не ме дари още от самото начало с вниманието си, съвсем скоро почувствах, че той приема с радост присъствието ми в къщата и макар да изглежда абсурдно, моята компания носеше облекчение на тази негова особена човешка самота, наложена му от неговото призвание — още повече пък, след като не можеше да не забележи, че бях започнал да се привързвам към него. А това не бе никак трудно.

Обикновената човешка доброта, така различна от маниакалната религиозност на госпожица О’Риърдън, е винаги много по-привлекателна. Въпреки цялата си самоналожена дисциплина, в неговата натура имаше толкова доброта и чувствителност, че с тях той би могъл да спечели всяко дете.

Подобно на баща ми, чичо Саймън бе природно интелигентен и имаше същото вродено чувство за изисканост: качества, с които — скоро щях да открия — не бяха надарени от небесните сили другите двама братя — Бърнард и Лио. Още от ранните си години той бил изпратен да учи в шотландския колеж във Валядолид, в Стара Кастилия, където по времето на първите седем години на обучение, толкова важни за формирането на характера, чичо ми бе живял и учил, проявявайки забележителни качества. Испания го бе образовала и оформила като личност, беше го дарила със своите традиции и култура. Той обичаше тази страна и пламенно се възхищаваше от нейния народ — спомням си добре една негова фраза: „Благородството на мъжете, грацията и душевната чистота на жените“. Със своите тъмни дрехи, с гъстата си черна коса, блестящ поглед и бледа кожа, с късата си свещеническа пелерина, спускаща се надолу по раменете му, той наистина добиваше испански вид, към който се стремеше съвсем съзнателно, за да подчертае и някои дребни маниерности в поведението на испанците. И колко често, с носталгична тъга ми разказваше за щастието на своя живот във Валядолид — прекрасния град на Сервантес и Колумб, спасен от нашествието на маврите от Санчо де Леон — пресъздавайки живо не само исторически драми, но и много лични спомени: за окъпаните в слънчеви лъчи манастири, за един белостенен кабинет, гледащ към далечните планини с цвета на охра, за колежанските градини, ухаещи на портокалови дръвчета, и една кичеста беседка, където чичо прекарвал обедната си почивка, с надвиснала лозница, от която „падали направо в устата“ малки, сладки като мед гроздови зърна, както с голямо удоволствие си спомняше той. И след всичко това да бъдеш прехвърлен в далечната, западнала шотландска енория сред недодялания местен акцент и данданията от близката корабостроителница — това ми приличаше на тъжно прогонване от Райските градини.