Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 60

— Ще ти давам от емулсията на Пърди, скъпи. По една супена лъжица три пъти дневно. Чудесна е за гърдите.

Тя отмери бавно и внимателно гъстата течност, която макар и добре прикрита, имаше вкус на черен дроб от треска.

— А сега — рече госпожицата, след като преглътнах — да погледнем с какво си облечен. — С леко дръпване разкопча ризата ми отгоре и възкликна ужасено: — Какво! Нямаш фланелка, скъпи? Но ти трябва задължително да носиш вълнено на голо. Господ ми е свидетел, че не бихме искали да тръгнеш по пътя на горкия си баща. Ще се погрижа за това, преди да си остарял дори само с още един ден.

След това ме освободи и каза да отида и да си поиграя в градината, но без да хващам някоя настинка или да цапам дрехите си.

Излязох.

Градината бе с правоъгълна форма, опасана по краищата с шубрак, сред който имаше направено нещо като малка стаичка, в която върху фронтон от морски раковини стоеше изправена статуята на Дева Мария с венче на главата. Тясна бетонна пътечка прекосяваше тревата, отвеждайки до страничния вход на църквата. Прииска ми се да вляза вътре и да потърся чичо си, но се въздържах и не го направих, досещайки се, че в момента той сигурно седеше в своята малка решетеста кабина. Въртях се наоколо, пъхнал ръце в джобовете, разсъждавайки за безбройните интересни неща, отнасящи се до мъжа върху колоната, и ми се прииска да можех да видя хилядите чудеса, сътворени от него. Каква прекрасна гледка само — чудо — а чудесата можеха да бъдат видени, стига само човек да знае къде да ги търси. Помислих си също така, че макар и гаснещата светлина да ме караше да тъгувам за мама, може би тук щях да се чувствам доста добре с чичо Саймън, стига госпожица О’Риърдън да ме оставеше на мира.

Уви, още щом градският часовник удари шест часа, тя се появи откъм задната врата на трапезарията и ми махна с ръка.

Беше ми приготвила за вечеря цяла чиния, пълна догоре с овесена каша и задължителната чаша с мляко, димяща на кухненската маса. Докато седеше срещу мен и наблюдаваше как сърбам, изглежда, бе доловила сянка на недоволство в изражението на лицето ми, затова каза:

— Ние никога не си позволяваме да се угощаваме с лакомства, скъпи. Тук живеем много скромно.

— Скромно ли, госпожице О’Риърдън?

— Да, скромно, скъпи. Църквата е прекалено изтерзана от безбройни дългове и твоят чичо — горката душа — се утрепва от работа в старанието си да се разплати.

— Но как може църквата да задлъжнее?

— Заради реконструкцията й, скъпи. Още преди петнайсет години, когато дойдох за първи път тук. Няма да споменавам имена, но един преподобен господин тогава реши да реализира идеите си, които се оказаха много по-разточителни, отколкото позволяваха възможностите му.

— Но хората не дават ли пари, госпожице О’Риърдън?

— Да дават пари ли, скъпи? — възкликна тя с презрение, което изплющя като камшик върху безименната тълпа от богомолци. — Видя ли монетите върху камината на чичо ти? Ето така дават пари. Оставят по някой дребен грош и толкоз. Господ да ни е на помощ. Дори понякога ни подхвърлят и по четвърт пени, жестоки неблагодарници. А като се дадат пари за погасяване на дълга и се добавят лихвите, тогава какво остава за благотворителност — горкият човек едва успява да събере достатъчно, за да облече свястна риза на гърба си. Но той е умен и добър и с Божията помощ, а и с моята, ще оправи всичко.