Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 64

Все пак, въпреки неудобството на младостта, чичо Саймън си имаше свои начини да се оправя с трудната по характер икономка, която по време на дългата си служба при него бе повярвала, че държи ключовата позиция в енорията. Той я оставяше да си вири главата, търпеше слабостите й, не й се месеше в ръководенето на къщата и най-вече стоически, без да се оплаква, понасяше варварските й гозби. За кулинарните способности на госпожица О’Риърдън мога само да кажа, че в живота си никога преди или пък след това не съм познавал друг човек, който да може да причини по-големи поражения на обикновен овнешки котлет или на безобидно парче телешко месо. Но за разлика от мен, очевидно чичо слабо се интересуваше от това, което ядеше, и единственото му задължително изискване бе голяма чаша черно кафе след обяда в един часа. С кафето той изпушваше една тънка крива пура със забучена в единия край тръбичка от паче перо, избирайки я от кутията, изпращана му от негов колега от Испания.

С това въздържано отношение към проблемите, които считаше за маловажни, той печелеше не само уважението на госпожица О’Риърдън, но същевременно успяваше да отстои и правото си на старшинство, без да му се налага да се меси постоянно във всичко онова, което спадаше към енорийските му задължения. А по повод представите на икономката за неустановения ми статут, съвсем спокойно, но с твърда ръка, той застана на моя страна, макар да не можеше да се пребори с всичките й непрекъснати грижи към мен — например с ангажиментите й, явно адресирани към стомаха ми, защото тя продължаваше да ме прочиства по най-безмилостен начин. Не бих искал да пропусна да спомена за големия камфоров кръст, който тя увеси на врата ми с хигиенична цел, благодарение на който, просмуквайки натрапчивата си миризма в кожата ми, ме превърна в самоходно нафталиново топче. Все пак чичо я отказа от нейните ненавременни религиозни планове по мой адрес, представляващи прекалено амбициозна крачка по пътя ми към непорочността, които щяха да ме принудят да направя първата си изповед, да прехвърля през рамо църковния презрамник и да науча наизуст нужните латински отговори, за да мога да помагам на чичо си по време на провежданите от него литургии, докато траеше краткия ми престой. Ако имаше как да го направи, сигурен съм, че тази силно религиозна жена щеше да ме посвети в духовен сан, щеше да направи тонзура на главата ми, и дори може би щеше да ме канонизира за светец, преди да реши, че е приключила с мен. Но чичо Саймън не позволи да стане това. Той притежаваше едновременно и чувството, и чувствителността, необходими му, за да разбере психологическия шок, претърпян от мен, и да ме възприеме като едно нервно, силно притеснено и физически недоразвито дете, често измъчвано от кошмари, които ме будеха посред нощ, облян целият в студена пот, и които, след като винаги представляваха гротескни вариации на татковия кръвоизлив, аз наричах моите „червени сънища“. Колко благодарен му бях тогава, че той някак си успяваше да посвети част от времето си и на мен. През вечерите играехме на „дама“ — игра, известна ми отпреди това. Чичо Саймън също така ми даде и основни познания в областта на шаха, като играеше срещу мен без царицата си. Нашите разговори бяха винаги много интересни за мен, след като той никога не се присмиваше на наивността ми. Спомням си как един път коментирахме някои и други явни чудатости сред светиите, а веднъж проведохме твърде успокоителен разговор по въпросите за Ада. Няколко последователни понеделника — неговите най-незаети дни — чичо Саймън наемаше гребна лодка и с нея отивахме чак до онази част от лимана, известна като „Опашката“. Но най-голямо удоволствие ми доставяше забавлението, за което той ми бе подхвърлил още при първата ни среща.