Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 59

— Кой е този?

— Един от любимите ми светии.

— Но какво прави там горе?

— Нищо особено. — Този път чичо наистина се усмихваше. — Просто е бил странна личност и е станал светия.

В този миг, с изражение на върховно усилие, госпожица О’Риърдън влезе с черен лакиран поднос в ръце, на който бяха поставени принадлежности за чай и една голяма чиния, пълна с дебели филии хляб, намазани с масло. Макар и привикнал на много по-добри закуски, аз едва забелязах липсата на кекс. Умът ми до такава степен бе зает с чудния старец на колоната, че веднага щом икономката излезе от стаята, аз запитах:

— На колко високо е бил той, чичо, и колко време е стоял там?

— Бил е на трийсет и шест аршина височина и освен това колоната е била на върха на една планина. Стоял така в продължение на трийсет години.

Всичко това бе толкова изумително, че аз се задавих, както дъвчех първата си филия с масло.

— Трийсет години! Ами как е получавал храната си?

— С помощта на една кошница, смъквана надолу с въже. Разбира се, той много е постил.

— А как не е падал отгоре, докато е спял? Аз със сигурност щях да падна.

— Ами той е бил приказен старец. И по всяка вероятност не е спал много. Може би неговата риза от човешки коси го е държала буден.

— Боже мой, чичо. Риза от човешки коси!

Той се усмихна.

— Не мога да разбера защо си е направил такава риза — промълвих накрая аз.

— Виж, Лорънс. — Почувствах как през тялото ми премина тръпка на удоволствие, когато го чух да произнася малкото ми име. — Симеон е живял преди хилядолетия, в дива планинска страна, обитавана от дивашки племена. Както можеш да си представиш, големи тълпи хора се стичали при него, за да го видят. Той им проповядвал, много често с часове наред, лекувал болните, понякога изпълнявал ролята на съдия, правел чудеса и по този начин успял да спечели огромен брой хора за Христовата вяра.

Настъпи тишина.

— Затова ли си го сложил в стаята си?

Той поклати глава.

— Прочетох за него, когато бях в колежа в Испания. И тъй като името му бе много подобно на моето, почувствах се доста поласкан. Тъй че, както виждаш, всичко това в крайна сметка се дължи на собствената ми суета.

Погледнах към моя чичо с топлина в очите, очарован от темата на нашия разговор — вместо очакваните от мен коментари във връзка с положението на баща ми, което само можеше да ме накара да се разцивря, той ме бе издигнал до неизмерими исторически и интелектуални висини.

— Ще ми се да видя как става някое чудо, чичо — казах замислено аз.

— Те се случват всеки ден, стига да знаем къде да ги търсим. А сега хапвай повечко масло с хляба, защото госпожа Витело днес има почивен ден и ще ядем пак чак утре сутринта на закуска.

Искаше ми се да остана още с този новооткрит чичо, за да си говорим за колони и други разни работи, но той ми обясни, че трябва да ходи в църквата, защото е дошло времето за изповядване, като между другото добави и само изостри любопитството ми, че щял да бъде свободен утре след литургия, когато щял да ми покаже нещо интересно. Малко след това госпожица О’Риърдън влезе да прибере таблата и настоя да отида с нея. След като ме попита отново и установи, че не искам да „ходя“, по едни стъпала ние слязохме долу в кухнята и тя измъкна отнякъде малка бутилка с етикет, на който бе изобразена риба треска с отворена уста.