Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 55

— Лори! Тичай за доктор Юин. Тръгвай веднага. Бързо, за бога!

Аз се обърнах и побягнах — побягнах от ужаса, загнездил се в душата ми. Без да спирам, за да си сложа поне блузка и панталони — действия, диктувани от здравия разум, които щяха да ми отнемат не повече от половин минута — аз излязох тичешком от къщата направо на улицата, облечен само с нощницата си. Хукнах бос по паважа на „Теръс“, усещайки как сърцето заблъска лудо в гърдите ми. Тъмнината сякаш превръщаше скоростта, с която се движех, в неосъществима за човешките възможности. Знаех само, че никога досега не бях тичал толкова бързо. В края на пътя за имението на принц Албърт свих по „Къхун Кресънт“ и след това надолу по улица „Виктория“, където право пред мен на половината път до алеята за плажа видях, че свети червената лампа пред къщата на доктор Юин. Беше квадратен фенер с орнаменти, гравиран отгоре със символа на града — преди време докторът бил кмет на Ардфилън. Наоколо не се виждаше жива душа. Злокобната тишина бе нарушавана само от задъханото ми дишане и аз продължих да тичам, докато стигнах накрая до алеята пред къщата на доктора, минавайки по нея, без да усещам болка от допира на чакъла с босите ми ходила. По стъпалата се изкачих нагоре към портала с навес и силно и продължително натиснах нощния звънец. Чух как дрънчи приглушено вътре в къщата. В последвалите няколко болезнени мига, изпълнени с напрежение, не се случи нищо и едва след като позвъних отново, на горния етаж светна прозорец. Не след дълго вратата се отвори и докторът застана на прага й, облечен във вечерен халат.

След като от разговорите на родителите си го познавах като тежък характер, предположих, че сигурно ще се ядоса, дето го безпокоят. Дори още по-лошо, та нали татко се бе карал с него, беше го зарязал и по този начин се бе отказал от услугите му. Преди да успее да каже нещо, аз заговорих задъхано:

— Моля ви, доктор Юин, елате веднага на „Принц Албърт Теръс“ номер седем. Татко кърви ужасно.

Да, той действително имаше намерение да прояви раздразнителност и дори яд — всъщност това бе онази нервност, присъща на всеки доктор, стреснат по средата на нощта след тежката дневна работа. Вместо това обаче той стисна устни и ме зяпна с изумен поглед.

— Моля ви, елате, господине. Вие познавате баща ми, казва се Керъл. Каквото и да е станало между вас, сега то няма никакво значение. Просто елате.

Той продължаваше да се взира в мен.

— Влез — рече най-сетне. — Отвън е студено.

Последвах го вътре.

— Кашля ли много баща ти?

— О, да, господине. Страшно много.

Докторът измърмори нещо под носа си.