Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 54

След години, когато се опитах да анализирам мотивите за това глупаво, упорито прилагано лечение, не ми се наложи да се лутам дълго, за да открия причините. По природа татко беше амбициозен човек и непрекъснато поемаше рискове. Той знаеше на каква опасност се излага, като отлага лечението си за по-късен период от време, но след като бизнесът му бе достигнал критичната фаза, в случай че я преминеше успешно, щеше да се издигне до една много по-солидна позиция, работейки в тясно сътрудничество със споменатата от него ОД — две букви, които в моя детски ум свързвах с някакви съзаклятнически, конспираторски действия. За постигането на тази цел и в името на всички нас той бе готов „да поеме риска“, както сам се изрази. За това се изискваше кураж и макар да притежаваше природна храброст и да преливаше от оптимизъм, неговият ирландски темперамент го бе измамил в надеждите му, че поемайки този риск, може да се отърве безнаказано. Но преди всичко поведението му би могло да се обясни съвсем точно със странния, присъщ на болестта му ефект, предизвикан от въздействието на туберкулозните токсини върху нервната система, който години по-късно успях да определя като spes phthisica, пораждащ напразни, макар и постоянни надежди, които оставяха у болния измамната илюзия за ефективно лечение и пълно възстановяване.

Татко до голяма степен проявяваше същите симптоми и неминуемо според настроението си коментираше темата с мама и мен. Затова се оказахме напълно неподготвени за трагедията, сполетяла ни впоследствие.

Беше месец март, доколкото мога да си спомня, през втората му седмица. Часът трябва да наближаваше към два сутринта, когато се събудих. През упорито пропилата се в мен мъгла на съня, забулила съзнанието ми, останах със смътното и безпричинно впечатление, че мама ме вика. Изведнъж, както се канех да се обърна на другата страна, чух гласа й, звучащ много високо и с такава настойчивост и притеснение, че това моментално ме накара да се изправя.

— Лорънс, Лорънс, ела тук!

Слязох от леглото. Стаята ми беше тъмна, но като отворих вратата, видях, че осветлението в хола бе включено. Вратата на татковата спалня бе полуоткрехната и чух отвътре мама да ме вика отново. Почувствах как се стреснах от мисълта за някаква сполетяла ни страхотна беда, но тръгнах напред и влязох в стаята. Този миг няма да забравя до края на живота си.

Татко лежеше на една страна, с глава над края на леглото. Кашляше така, сякаш никога нямаше да може да спре, а от устата му се стичаше надолу алена струя от мехури и слюнки. Лицето му бе добило цвета на глина. Мама стоеше, коленичила отстрани до леглото. С едната си ръка подпираше главата на татко, а с другата държеше с усилие големия бял леген от умивалника. Легенът бе пълен до половината с онази пенеща се течност, която, изведнъж обхванат от ужас, разбрах, че е кръв. Всичко наоколо бе изпоцапано с кръв — чаршафите по разхвърляното легло, петната по нощницата на мама, дори ръцете и лицето й. Без да променя положението на тялото си или да откъсва поглед от татко, тя ми заговори със същия напрегнат, заповеднически тон, изпълнен с толкова болка и страх: