Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 28

Колко ли очарован щях да се чувствам от тази възхитителна материализация на много от моите сънища, ако бях в нормалното си състояние. Дори и в сегашния момент почти бях забравил за притесненията. Взирах се изумено, следвайки като в някакъв чуден сън водачката ни, докато тя демонстрираше на баща ми своите образци, прехвърляйки се безразборно от един на друг екземпляр, от което удоволствието ставаше още по-голямо. Беше горещо, неимоверно горещо. Вече бях започнал да се потя. Навсякъде се виждаха отворите на множество тръби, от които изскачаха нагоре облаци пара и не знам дали това се дължеше на моето развихрило се въображение, но ми се стори, че тъкмо на местата, където парата излизаше най-кондензирана, татко бе принуждаван да спира, да проверява и да слуша внимателно. Поглеждайки директно към него за първи път, откакто влязохме, аз видях, че той страда. Да, страдаше, и то доста сериозно от дебелите си вълнени дрехи. Огромни капки пот се стичаха надолу по лицето му, което макар още да не бе добило цвета на доматите от сандвичите на майка ми, застрашително заприличваше на сготвен на яхния розов карамфил.

— Сигурну ви се струва доста задушно. Що не си свълите мушамата?

— Не, благодаря, мадам — отговори бързо татко. — Въобще не се чувствам загрял. Просто обичам топлия въздух.

— Тугаз вижте ей там онази многу специална катилия. Отсреща… можете да я доближите, аку се наведете над тръбата. — За разлика от другите орхидеи, които досега не се отличаваха с някакъв аромат, тази катилия, изглежда, имаше много специфичен мирис. Тя миришеше на риба, както татко обясни с прости думи, след като се наведе над нея.

Заля ме нова вълна от ужас. Нашата пъстърва, привикнала на хладните океански води, не понасяше много благоприятно тази екваториална пещ.

— Впечатляващо… много впечатляващо… — Татко вече едва съзнаваше какво говори, докато тайничко избърса подгизналото си чело с опакото на ръката си.

— Мили мой господине — заприказва с умоляващ тон нашата мъчителка, — ну вие определену изнемогвате от гурещина. Настуявъм дъ свалите таз дебела мушама.

— Не — отказа татко с приглушен глас, задъхвайки се. — В действителност… ние наистина сме ви много благодарни, но… един важен ангажимент… вече закъсняваме… времето си тече… трябва да тръгваме…

— Глупусти! Не искам и дъ чувам за тува. Не сте видели и полувината от съкровищатъ ми.

И докато нашата температура се вдигаше и знойните изпарения се увеличаваха, тази ужасна женичка ни накара да завършим бавната, задушаваща ни обиколка на зимната градина и дори ни принуди, докато тя стоеше долу, да се изкатерим по боядисаната в бяло желязна стълба, виеща се на спирали чак до покрива, където подсилена от концентрацията си, убийствената горещина предизвика мираж, в който повече от всичко ни се искаше да видим дълбокото, зелено, бурно море със студени мамещи вълни, сред които, поне татко, щеше да се хвърли с огромно удоволствие.