Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 25

— Не ще дори да клъвне — рече раздразнено той. Изобщо не обичаше да губи. — И все пак морската пъстърва трябва да плува нагоре по течението. Ще оставим въдицата във водата и ще си изядем обеда.

Сандвичите на мама бяха винаги вкусни, особено тези с домати. Седнахме на очистеното местенце под едно брезово дърво, чиито клони пропускаха през короната си мека сребристозелена светлина. Реката хвърляше разпенени пръски и блещукаше с отразените слънчеви лъчи през високите треви и тръстики. Спокойното шумолене на гората насаждаше страховито усещане за самота над цялото това място. Рязкото крякане на една сойка ме стресна. Както при всички наши експедиции, сега аз се чувствах ужасно уплашен, че ще бъдем заловени от горския пазач или още по-лошо, от самата собственичка, тази опасна, дребна женица, която ме бе низвергнала още в първия ми учебен ден и към която в моето съзнание се обръщах с краткото и изпълнено с ненавист тя. Това бе ужасът, който насищаше преживяванията ми с пикантни усещания. Понякога съвсем подличко или може би за да калява характера ми, татко даваше предупредителен сигнал: „Ш-ш-т! Ето я там!“, което ме караше да пребледнявам като платно, докато той с неодобрение клатеше презрително глава.

Когато пикникът ни наближи своя край, татко се излегна по гръб, с ръце на тила и с шапка, килната над очите му. Погледът му стана леко замаян и това ме накара да предположа, че се кани да подремне, едно подозрение, потвърдено след малко от сънливо измърморените от него думи:

— Я отиди да си набереш малко малини.

Из гората беше пълно с диви малини и не се наложи да ходя не знам си къде, защото съвсем наблизо имаше гъст малинак. Попаднех ли веднъж сред високите бодливи пръчки, почувствал се скрит на сигурно място, моментално ме обладаваше духът на приключението. Превърнал се в ловък крадец, нямащ нищо общо с нещастния Малчо на Тери, аз ставах героят от вечерните истории на татко. Късайки сладките като мед плодове, оплескан по лицето и ръцете с пурпурночервения им сок, аз политах във въображението си към далечни пустинни острови, засищах глада си в неизбродими джунгли, утолявах изгарящата ме жажда сред пустинен оазис, където бивах отнасян на гърба на камила.

Изведнъж поредица от няколко разцепили въздуха плясвания ме изстреля тичешком обратно при баща ми. Той бе застанал на брега, целият напрегнат от усилие, със здраво стисната въдица в ръце, която се бе извила в невероятна дъга, докато една голяма риба се мяташе бясно из вира, като се сучеше, хвърляше, подскачаше из въздуха и после отново с оглушителна експлозия се удряше о повърхността на водата.

За няколко безкрайни минути битката бе в разгара си, като водата кипеше цялата, а аз стоях уплашено отстрани, притеснен да не би да ни избяга жертвата. Най-накрая, вече съвсем бавно, прекрасната риба се предаде, изразходвала цялата си енергия, разбрала, че е победена. Сребристата й ципа проблясваше в златисто от отражението на торфената вода. С едно бързо, но нежно движение татко я изтегли и я плъзна върху каменистия полегат бряг.