Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 23

— Може пък те да ни затрият — измърморваше мама в ухото ми.

Но имаше и много недели, когато татко беше изпълнен с убеждението, че господ не би искал от него да излага семейството си на непредвидените опасности по пътя и аз знаех, гадаейки по лицето му, докато той проучваше надвисналото сиво небе и душеше мекия западен ветрец, предвещаващ идването на дъжд, че тази есенна утрин ще бъде една от тях и за мен това ще е поредната неделя, изпълнена с много трепетни вълнения, достигащи понякога до границата на безпокойството. Така и стана. След закуската, на която се яви в домашния си халат, татко се обърна към мама:

— Предполагам, мила девойко, че ще направиш няколко сандвича за мен и момчето. — Обикновено татко казваше „мила девойко“, когато искаше да бъде направено нещо за него.

Той се качи на горния етаж и след малко се върна обратно долу, носейки обичайния си екип за експедиции: сив норфолкски костюм от дебел плат, бричове, чифт здрави високи обувки заедно с плетени вълнени чорапи плюс една мушама, подобна на пончо, която се пристягаше на врата с метална закопчалка.

Ние потеглихме — нагоре по пътя за гарата и после през селото, където камбаните на енориашката църква бяха започнали да бият. В отговор на този повик към местните, както упорито ги наричаше татко, стереотипно облечени в мрачно черно и въоръжени със своите черни Библии, те се стичаха към църквата в един бавен, тържествен, покорен господу поток.

— Черни буболечки — чух откъм едната ми страна да се изрича презрителното обръщение.

Бях сигурен, че татко съвсем преднамерено избираше тъкмо този момент, за да може от позицията си на римокатолически „неверник“ да оскърби шотландския неделен събор. Това бе избрания от него начин да се противопостави на загнездилото се в душите на хората от селото предубеждение към нас. Сега, в наши дни, когато просветителският либерализъм търси начини да спомогне за обединението на всички църкви, е трудно да бъде почувствана язвителността, с която едно време се отнасяха към католицизма — особено ирландския — в западните покрайнини на Шотландия. Тези потомци на бягащи от глада емигранти, много от които все още не бяха успели да се издигнат над равнището на работническа класа, бяха приемани като „мръсните ирландци“ и бяха презирани и ругани по всички краища на света както заради тяхната националност, така и заради религията им, към която обществото се обръщаше с изрази като: „римската блудница, лочеща от чашата на човешката мерзост“ или пък „уличницата, излегнала се върху седемте хълма на порока“. Самият аз потръпнах от неприязън, когато веднъж видях един пасаж от проповед, четена в селската енориашка църква: „Рим, седалището на звяра, според откровение 18, 19“.

Но за разлика от моята, татковата природа бе войнствена и той се забавляваше, като предизвикваше появата на шокирани погледи и начумерени устни по лицата на хората или като презрително пренебрегваше обичайната мрачна атмосфера на порицание, възникваща при нашето появяване. Както винаги, така и сега той прекоси селото с отскоклива, наперена, почти самодоволна походка, вирнал глава високо във въздуха, с високомерно изражение и презрителна усмивка върху устните си, които от време на време издаваха предвзето изсвирване. За мен, препускайки покрай него и предчувствайки беда, това изпитание бе мъчително, облекчено единствено от скритите завистливи погледи на другите момчета, за които неделята беше ден на покаяние, гибелно запълнен от двучасовата проповед, един ден на мъчителна скука, в който неумишленото, случайно повишаване на гласа бе светотатство, смехът — престъпление, а минаването на бавния влак, известен под името „Неделният смутител“, който оскверняваше светостта на този ден — един публично обявен пример за злото, водещо света към гибел.