Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 22

Четвърта глава

Есента дойде рано тази година. Листата на любимото ми дърво, украсени в златно и червено, започнаха да се сипят по земята, тъчейки красив дебел килим пред входа на ковачницата. Утринните мъгли се стелеха откъм устието на реката, поръсвайки с искрящи бисери роса нежните стръкове трева по ливадите на Сноди. Из мекия въздух се носеше усещането за промяна, както и за нещо друго, непонятно и недосегаемо, каращо ме да мечтая за далечни места и за странни, незнайни кралства, за които нещо вътре в мен ми подсказваше, че може би някога съм посещавал, само че преди много столетия, в отдавна забравени времена.

Но днес бе неделя — един реален ден, в който всеки път щом се събуждах и подушвах носещата се миризма на пържен бекон и яйца, мисълта ми винаги се насочваше към по-практични съображения. По възпитание и вътрешно убеждение татко бе това, което аз наричам симпатизиращ на католицизма, и той открито демонстрираше непокорството си чрез подкрепа на опозицията, въпреки че пазеше за себе си някои определени, неортодоксални резерви спрямо римокатолическата религия, но като неин изпълнител поведението му можеше да бъде класифицирано единствено като безразлично. Ако слънцето изгрееше лъчезарно в утринното небе на седмия ден от седмицата и времето обещаваше да е хубаво, той обикновено наемаше понито и двуколката на фермера Сноди и се отправяше към „Свети Патрик“ — най-близката католическа църква в Дринтън, на дванайсет мили от нас. Въпреки евангелисткото си възпитание, майка ми миролюбиво тръгваше с него. Привързаността й към баща ми бе толкова силна, че аз бях сигурен — тя на драго сърце щеше да го придружи и в индуски храм, стига той да изповядваше такава религия. Разбира се, бях вземан с тях и в тези моменти, подобно на майка ми, стоях леко напрегнат, притаил дъх пред аматьорската сръчност, с която баща ми се справяше с юздите — една безразсъдна проява, зле прикрита зад претенции за експертни познания, които не можеха да измамят никого от нас, най-малко пък самото пони. Чаткайки с копита, докато татко умело даваше команди за завой, то завиваше и същевременно извръщаше врат, за да погледне към него със смесено чувство на учудване и възмущение.

От време на време по пътя се появяваше някоя самотна кола, обикновено червен аргайл от автомобилния завод в Лохбридж, и докато минаваше покрай нас в облак от прахоляк, разминавайки се на магия с двуколката ни, мама, стиснала здраво шапката си с широка периферия, възкликваше през кашлица:

— О, мили, аман от тези отвратителни автомобили!

— Недей така, Грейс — отвръщаше хладно татко, подръпвайки юздите на свилото се пони. — Те са едно чудесно откритие. И тъй като по някое време възнамерявам и аз да се сдобия с такова транспортно средство, недей да ги затриваш.