Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 204

Но основното преимущество на апартамента бе неговото високо положение. Разположен на последния етаж на един работнически блок, построен неотдавна от уинтънската корпорация „Кларкхил“, от него се откриваше невероятна панорамна гледка, от която се виждаха върховете на покривите, а в ясни дни дори и далечните хълмове Оксил на запад от нас. Впоследствие разбрах, че за да се сдобие майка ми с него, огромна роля изиграло новото й назначение на държавна работа в града.

Никелираният настолен часовник на камината ми подсказа, че скоро наближава часът на нейното завръщане и от позицията на новото си подобрено състояние се зачудих дали да не се опитам да приготвя нашата вечеря. Макар предписаните ми упражнения по бродиране да бяха подобрили чувството ми за координация, тя все още не бе напълно възстановена. Страхувах се, че може да изпусна нещо, а кухненските ни съдове не бяха кой знае колко. Въпреки всичко успях да събера кураж и започнах. Бавно и внимателно напълних чайника с вода и учуден от тежината му, го поставих на печката. След това застлах покривката на масата и започнах да слагам отгоре чашите за чай. Намерих хляба в шкафа и ножа в чекмеджето. Не можех да заобиколя факта, колкото и болезнено да бе това, че този голям, назъбен нож ме стряскаше. Никой, който не е изпадал в нервно разстройство, не може да получи и най-бегла представа за мъчителните фобии, които могат да бъдат предизвикани от него. В по-ранната фаза на моето заболяване изпитвах смъртен страх… и от какво? От малкото дървено бюро в стаята ми. Ужасяваше ме с всяко свое злокобно качество, и то до такава степен, че не можех да се накарам да погледна към него. Може би това кратко разяснение е достатъчно показателно за ужаса, който бях изживял, както и за бедственото състояние, в което се намирах. Но сега срамът и желанието да докажа, че отново съм добре ме бяха подтикнали да сграбча ножа и да отрежа няколко филии хляб. Само че докато слагах филийките да се изпекат на газовия котлон, сърцето ми продължаваше да бие до пръсване. Единственото, останало за вършене, бе да запека наденицата, едно рядко спохождащо ни угощение, подготвено специално за тази вечер и предоставено ни от моя предана посетителка. Ани Тобин не ми бе донесла цветя — тя имаше практичен ум и знаеше моята слабост към наденицата „Анакер“. Донесе също така и вести, които, макар и да бяха изненадващи, не ме развълнуваха въобще. Нора и Донахю, притиснати може би от църковните сили, щяха да се женят. Това вече не означаваше абсолютно нищо за мен.

Обхвана ме чувство на задоволство, когато приключих с печенето на надениците. Знаех, че майка ми ще се почувства окуражена от очевидния напредък на моето възстановяване. Не че ми се искаше кой знае колко да й доставя удоволствие, макар че в нашето по-раншно съвместно съществуване това щеше определено да бъде основният ми мотив. Сегашните ни отношения не бяха същите. Вече не изпитвах към нея онази дискретна, всеотдайна и всепоглъщаща ревностна любов. „Пъпната“ връв бе скъсана. Аз я уважавах, вярвах й, държах на нея, но каквито и страдания да бях преживял, те бяха унищожили страстните чувства от моето детство.