Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 203

— Лорънс! Търсих те навсякъде. Къде беше?

Сложих ръка върху главата си, за да проверя дали все още е там.

— Не мога да си спомня точно.

— Не можеш да си спомниш ли? — Образът му се люлееше с размазани очертания, сякаш го гледах под водата. — Добре ли написа есето?

— Не, стана страшно лошо. Отговарях на всичко наопаки. Същото казах и на провеждащия изпита.

— На провеждащия изпита! О, боже, та това беше самият професор по богословие.

— Не ми пука. Казах му истината.

— Лорънс, да не ти е зле?

— Не точно. Само дето ме боли главата. Имам чувството, че това не съм аз.

— О, скъпи! Какво си направил със себе си? Къде спа снощи?

— Сега си спомних. В затвора.

— Мили боже, момче, какви ги приказваш!

— Пуснаха ме на сутринта. Казаха, че нямат нищо срещу мен. Дори сержантът ми даде закуска. Цялата тая работа обаче беше много гадна. Онези мислеха, че аз съм причината за всичко станало… за Нора. Че аз съм… аз съм… аз съм…

Той започна да се клатушка още повече, ставайки все по-голям, като някакво странно морско чудовище, докато накрая изчезна напълно сред вълната от непрогледен мрак, която връхлетя върху мен и ме погълна в черната си, бездънна паст.

Тридесет и пета глава

Минаваше четвъртият час на един следобед шест седмици по-късно. Допреди малко се излежавах, но сега бях станал и се разхождах из все още непознатия апартамент, който майка ми бе наела. Бях започнал най-сетне да се чувствам по-добре, да възприемам смътно същността си, да осъзнавам, че се завръщам от едно дълго пътешествие, напускайки онази мрачна и призрачна страна, в която бях затворен за толкова дълго от сполетялото ме разстройство. Не беше лесно да забравя страха и ужаса от онзи мрак, обхванал съзнанието ми и ограничил възприятията ми до крайност, проявявайки се под формата на мъчителна апатия. Пътят на завръщането ми бе криволичещ и труден, но в крайна сметка тази сутрин докторът ми бе казал: „Сега вече си излязъл от гората, момчето ми, а скоро ще оставиш зад гърба си и храсталаците“. Най-радостният симптом на моето възстановяване бе възвърналата се способност отново да гледам към външния свят — освобождавайки се от затвора на собственото ми съзнание, в който се бях лутал безкрайно — и да възприемам нещата с очи, в които започнаха да блещукат искрици на интерес.

Така че в момента изследвах за пореден път апартамента. Беше малък и много празен, състоящ се само от кухня и стая, със скромна баня по средата, но ми харесваше. Заеманата от мен стая бе обзаведена с желязно легло без пружина, един стол и разнебитено сгъваемо бюро. За сметка на това тапетите й бяха нови, с преобладаващи топли червени цветове, и когато вечерното слънце влезеше вътре, както сега, стаята светваше в розово сияние, което заливаше и изпълваше нейната празнота. Кухнята, в която току-що влязох, имаше обичайното обзавеждане — мивка, вграден шкаф и кухненски бюфет, а зад завесата на една ниша се намираше и единственото по рода си шотландско помещение, обиращо точно едно легло.