Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 206

Докато тя се оправяше в банята, аз отидох в стаята да си оправя леглото. Както подгъвах кувертюрата откъм леглото, видях, че Карфицата се приближаваше с накуцване към входа на блока. Идваше нерядко в този час на деня, за да ме утешава. Той бе завършил своите „Анали на Ардънкейпъл“, но уви, изглежда че нямаше издател, който да иска да публикува книгата, затова скоро щеше да се връща в селото, където да завърши дните си със своята мизерна пенсийка. Бях приключил с оправянето на леглото, а острият звук от потропването на протезата му продължаваше да стига до слуха ми. Той крачеше напред-назад с явна нерешителност и притеснение. Това ме озадачи. Тогава изведнъж разбрах каква е причината за неговото нежелание да се качи горе. Това въобще не ме изненада, нито ме наскърби. Частично възстановяването ми се потвърждаваше и от факта, че можех да изпитвам съжаление към Карфицата заради неговото разочарование от мен.

Влязох в кухнята.

— Господин Ранкин е отвън. Да го извикам ли да се качи?

— Разбира се, Лорънс… само че първо сложи да се изпече още хляб.

Отидох при печката и сложих отгоре й още две филии. Когато се върнах до прозореца, Карфицата бе изчезнал. Очевидно бе решил да си отиде. Мярнах го само за секунда, докато завиваше покрай ъгъла. Въпреки това около десетина минути по-късно, след като вече бяхме започнали де вечеряме, звънецът на външната врата загадъчно иззвъня и когато отворих, видях Карфицата.

— Лорънс — каза веднага той, — чаках майка ти отвън. Ходих и на трамвайната спирка, но тя, изглежда, много се забави.

— Тя е тук — отвърнах. — Дойде си по-рано.

Тази информация леко го смути. И действително, когато влезе в по-добре осветената кухня, видях, че е обезпокоен. Счете за необходимо да намери някакво извинение за състоянието си и отбеляза:

— Вече не ме бива толкова по стълбищата, както преди.

— Седнете тогава — каза майка ми. — Ще хапнете с нас.

— Не, благодаря ви, не.

— Тогава да ви дам чаша чай.

— Не, не… всъщност, след като сте толкова любезна…

Той седна и прие чашата, която майка ми му подаде. Ръката му бе леко нестабилна и в чинийката се разля малко от чая, но започваше да възвръща увереността си. В следващия момент отправи косо към мен загрижен поглед.

— Как си днес, Лорънс?

— Много по-добре, сър — отвърнах, като бях почти готов да добавя, „и напълно готов за лошите ви вести“.

— Добре… добре — рече старецът.

Навикът му да повтаря думите изведнъж ме раздразни. Знаех съвсем точно какво искаше да каже и ми се искаше да го направи колкото се може по-скоро, затова рекох:

— Ако имате нещо за казване, аз съм напълно готов да чуя.

Той изпусна въздишка на облекчение.

— В такъв случай ще карам направо. Мислех първо да приказвам с майка ти, за да знам дали това няма да ти повлияе зле. Но сега мога директно да си призная, че току-що идвам от университета и както предположи, резултатите за „Елисън“ са излезли.