Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 183

В действителност това бе моето първо возене в частен автомобил и докато ние се придвижвахме по главните улици на Уинтън към пътя за Единбург, аз се отдадох на приятното изживяване от возенето. Терънс бе отличен шофьор — изглежда че бе карал тази кола многократно — и сега можех да направя някои свои догадки защо госпожица Гилхули го привличаше толкова силно въпреки своите мизерни физически прелести. Те и двамата бяха в приповдигнато настроение и непрекъснато се смееха и говореха с непринудена веселост, видимо контрастираща с царящото почти пълно мълчание отзад.

Сега вече бе невъзможно да не се забележи, че отношенията между Нора и Донахю се бяха влошили съвсем. Докато той, вероятно заради етикецията, отправяше по някоя случайна формална реплика към нея, тя едва отговаряше, продължавайки да гледа право напред с бледо, безизразно лице. Това въобще не допадна на Донахю и не след дълго, повдигайки рамене, той внезапно се отказа от преструвките си и привеждайки се напред с най-добри обноски, отдаде цялостното си внимание на госпожица Гилхули, като шепнеше в ухото й и я караше да се смее, съревновавайки се с Терънс за нейното внимание.

Нора не реагира никак, изражението й не се промени, само след известно време ръката й се придвижи под прикритието на рогозката и потърси моята. Пръстите й бяха толкова студени, че аз започнах да ги търкам.

— Добре ли си, Нора?

Тя погледна към мен и кимна.

— Напоследък съм малко неразположена, но свежият въздух ми действа много добре. Не трябваше да пия онова кафе.

Другите бяха толкова ангажирани, а смехотворните пристъпи на госпожица Гилхули бяха така остри, че нямаше никаква опасност да бъдем чути.

— Лошо ли ти е?

— Съвсем малко. Ще ми мине.

Загледах я със загрижен поглед. Тя въобще не приличаше на себе си. Нима предателското поведение на Донахю я бе разстроило до такава степен?

— Щом не се чувстваш добре, не трябваше да идваш.

— Не можех да понеса да вися цял ден сама. Госпожицата я няма, на покупки е в Манчестър. А и недей забравя, че искам да те видя как тичаш.

Наистина ли го мислеше това? В сегашното си състояние се съмнявах дали въобще се сеща за състезанието.

На това място вниманието ми бе отвлечено. Терънс бе объркал пътя и след като се консултира с картата си, изведнъж откри, че един грешен завой след Дънбар ни бе отклонил на петнайсет мили от верния път. Вместо да рискуваме да се изгубим по селските пущинаци, бе решено да се върнем до крайбрежния път, което пък повдигна въпроса дали ще можем да пристигнем навреме за началото на спортното мероприятие в два часа. Разговорите притихнаха, след като Терънс засили колата до максималната й скорост и ефектът бе такъв, че в един и двайсет ние се провряхме през някаква тясна каменна арка и навлязохме в Берик на Туийд.

Мястото представляваше едно старо сиво градче, разпростряло се от двете страни на реката Туийд, където тя се вливаше в морето. То бе набраздено от калдъръмени улици и малки лъкатушещи алейки, като всичко това бе оградено от средновековна стена с крепостен вал, надвиснал над пристана. Докато минавахме през стария сводест вход, веднага си помислих, че сигурно е прекрасно да бродиш тук и да се отдадеш на мечтания. Но днес мястото представляваше сцена на необичайно оживление. Главната улица бе пълна с хора, централният площад — претъпкан с коли, фургони и каруци. Целият град бе в такова възбудено състояние, че от коментарите на Терънс и Донахю стана ясно, че положението е силно задоволително.