Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 151

— Тони — обади се Терънс, — току-що се натъкнах на един мой отдавна пропаднал, изгладнял роднина. Ще можеш ли да приготвиш нещичко за него?

Тони смъкна вестника. Не изглеждаше особено доволен.

— Три часът следобед. И аз стоя тук, единственият дежурен.

— Това ни е работата.

Когато Терънс се усмихваше, никой не бе в състояние да му се противопостави за дълго. Тони остави вестника си и стана.

— Какво иска?

— Нещо с говеждо вътре. И да е повечко.

Почувствах облекчение, когато видях, че служебната трапезария, в която ме отведе Терънс, бе съвсем празна. Тук, след изненадващо кратко време, Тони донесе една голяма чиния с нещо, дето изглеждаше като яхния.

— Това ще ти стигне ли?

— О, да, благодаря.

Започнах да ям. Терънс седна на стола срещу мен и запали цигара.

— За бога, момче — обади се братовчед ми след няколко минути, — ама ти гълташ като невидял. Трябва да си умрял от глад.

— Не е точно така, Тери. Просто това е най-вкусното месо, което някога съм опитвал.

— Би трябвало да е. Това е „Бьоф ала Борделез“. Дори, за твоя информация, моята приятелка, госпожица Джоси Гилхули, днес за обяд хапна от него в ресторанта.

Изричайки тази предварително подготвена реплика, почувствах, че от мен се очакваше да реагирам по някакъв начин. Не можех да кажа, че тя е красива, тъй като дори от краткия поглед, който успях да й хвърля, бях останал поразен от силно стърчащия й нос. Затова рекох:

— Много е елегантна.

Той кимна самодоволно със сериозен, собственически жест.

— Това нейната кола ли беше?

— На баща й. Гилхули предприемача. Пълни са с пари. И за твоя собствена информация, приятелче, но строго поверително, Джоси и аз сме почти сгодени. Засега поне, още не е официално, но практически тя е моя годеница.

— Винаги съм си мислил, че харесваш Поли Грант — казах аз, без въобще да се замисля.

Нещо много приличащо на червенина премина през лицето на Терънс, потвърждавайки онези отдавнашни клюки за честите му посещения в Ардънкейпъл.

— Това беше просто между другото. А сегашната работа е сериозна — добави той след кратка пауза. — Да не би ти самият да не излизаш с момичета?

Идеята бе толкова нелепа и абсурдна, че аз само поклатих глава.

— Какво! — възкликна Терънс. — Още не си имал момиче?

Почувствах как се изчервявам. Нямах желание да осветлявам Терънс за своите копнежи в тази насока, провалени поради бедствената ми свенливост — едно състояние на вътрешен конфликт, поддържано в равновесие единствено от силната дисциплина, която налагах върху себе си.

— Момичетата не ме интересуват — излъгах храбро аз.

— И какво правиш тогава със себе си?

— По цял ден съм зает — отвърнах отбранително. — А вечер ходя в парка да тичам.

— Наистина ли? — За първи път Терънс изглеждаше заинтригуван. — Някоя вечер може да дойда и да ти засека времето. Все още съм запален по бягането, макар вече да съм много зает, за да тренирам.

— Спомням си как преди време ни разказа за победата си на сто ярда в „Рокклиф“.