Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 150

— Терънс.

Не показа с нищо, че ме чу. Избягвайки погледа ми и продължавайки да говори със спътницата си най-оживено, той ме подмина, сякаш въобще не съществувах, докато аз, отрязан и унижен, останах зазяпан след него като глупак. Няколко крачки по-нагоре по улицата, срещу входа на хотелския ресторант, стоеше един открит червен автомобил „Аргайл“, тапициран с червена кожа, с чакащ зад волана шофьор. Точно към тази луксозна машина Терънс придружи своята приятелка, внимателно понаблюдава, докато тя се настани удобно и след едно жизнерадостно и нежно сбогуване изпрати с поглед отдалечаващата се кола.

Когато той се обърна, аз се размърдах и забързано тръгнах по пътя си. Ненадейно ме застигна един подобен спомен отпреди осем години, когато в компанията на Тери аз се бях отрекъл от Маги. Сега тя бе отмъстена. В този момент обаче се чу пронизително изсвирване, каквото можеше да се използва само за повикване на такси, накарало ме да се обърна на място. Терънс се приближаваше към мен с небрежна походка, по-красив и чаровен от всякога, изтупан до последно и изглеждащ безупречно в раираните си панталони и черно, право сако. Докато той ме гледаше от горе надолу, леко потръпнах. Пред лицето на това изискано шивашко съвършенство бе невъзможно да не се изчервя заради собствения си непристоен вид.

— Виж ти. Как само си се издължил — каза бавно Терънс. — Какво правиш тук, човече?

Пълната липса на контакт между майка ми и Лохбридж го бе оставила неинформиран за нашето сегашно положение. Когато му обясних състоянието на нещата, той нададе поредното изсвирване, само че този път тихо и замислено.

— Значи сега работиш за оная скръндза. Не съм го подминавал по улицата, но много ми се иска да му се изплюя в лицето. Защо не дойдохте при мен бе, човече? Винаги съм се отнасял със симпатии към майка ти. Толкова приятна малка женица. Щях да ви оправя и двамата за нула време.

— Как… ти къде си сега, Тери?

— В хотелския бизнес. Уча го директно отвътре. Работя на рецепцията в „Край“.

Дълбоко впечатлен погледнах от Лорънс към мраморния портал с колони и през широките стъклени врати към просторното фоайе, застлано цялото с килими и мебелирано с красиви, позлатени столове. „Крайтириън“ бе нов хотел с изтънчена континентална атмосфера, неголям по размери, но иначе изключителен. В Уинтън той се докосваше до висините на светския разкош.

— Надявам се Лио да те храни добре — каза внезапно Терънс, наблюдавайки ме с леко изкривена глава и присмехулни очи. — Ще можеш ли да се справиш с една малка закуска? — Преди да успея да му отговоря, той продължи: — Добре тогава. Ще минеш от задната страна на сградата и аз ще те пусна през другия вход.

Служебният вход се виждаше отдалеч и Терънс, чакащ ме вече на вратата, ме вкара в дълъг коридор, който водеше към хотелската кухня — грамадно, високо помещение, ослепяващо погледа с блестящите метални готварски подобия и светещите от чистота бели плочки. Млад мъж с бяла престилка и огромна, бухнала готварска шапка четеше вестник.