Читать «Далече от безумната тълпа» онлайн - страница 235

— Ясно. Правилно. Сега при псалта ли отиваш?

— Да. Ако искаш, ела с мен.

— Страхувам се само да не ти иде трудът напразно — отбеляза Коган, крачейки до него. — Старата Толовица за половин час ще разтръби всичко из село.

— Вярно е. Ще го направи. Съвсем забравих за нея. И все пак трябва да го предупредя още от вечерта. Той работи много далеч и излиза от къщи рано сутрин.

— Слушай сега как ще оправим работата — каза Коган. — Аз ще почукам и ще извикам Лейбан навън, а ти ще стоиш настрана. Като излезе, ще му кажеш всичко. Тя няма да се сети защо го викам. Аз пък, да й отвлека вниманието, ще подхвърля това-онова за полето, за стоката.

Планът беше одобрен. Коган смело прекрачи напред и почука на вратата на Тол. Показа се Сюзан.

— Извикай за малко Лейбан. Искам да му кажа нещо.

— Няма го. Ще се върне към единайсет. Викнаха го веднага да иде в Ялбъри. Ако има нещо, кажи, може да свърша работа.

— Надали. Чакай малко — и Коган сви зад къщата, да се посъветва с Оук.

— Кой е там с тебе? — попита Сюзан Тол.

— Един приятел — отвърна Коган.

— Кажи й, че господарката е наредила той да я чака пред църквата утре в десет часа — прошепна Габриел. — И непременно да бъде облечен в празнични дрехи.

— Кажа ли за празничните дрехи, всичко издавам — отбеляза Коган.

— Няма какво да се прави — въздъхна Оук. — Обясни й.

Коган изпълни поръчението най-добросъвестно.

— Слушай сега: да вали, да вее, град да бие като камъни, той да дойде — добави от себе си Джан. — Работата е много важна. Трябва да завери подписа й под едни книжа. Тя сключва дългосрочен договор за някакво съдружничество с един фермер. На, казах ти го как си е, майко Тол. Може и да не биваше, ама нали пусто те обичам до немай-къде!

Като направи това признание, Коган се обърна и веднага изчезна — за да не може тя да го засипе с въпроси. После приятелите поговориха със свещеника, но разговорът им с него не предизвика ничие любопитство. Накрая Габриел се върна у дома и започна да се приготвя за следващия ден.

— Лиди — каза Батшеба същата вечер, когато си лягаше. — Утре сутринта, ако не съм станала до седем, непременно ме събуди.

— Но вие винаги ставате къде преди седем, мем.

— Да, но утре имам важна работа. Затова трябва да стана рано. После ще ти обясня всичко.

Обаче Батшеба се събуди в четири часа и повече не можа да заспи. Към шест вече изгуби търпение и започна да мисли, че часовникът е спрял. Стана и почука на вратата на Лиди. След много усилия й се удаде да разбуди прислужницата.

— Нали аз трябваше да ви събудя? — учудено попита Лиди. — Още няма шест часа.

— Как да няма шест часа! Как можеш да говориш така, Лиди? Сигурно отдавна минава седем. Ела в моята стая. Искам да ме срешеш хубаво.

Когато Лиди влезе в стаята на Батшеба, господарката й вече я чакаше. Девойката не можеше да разбере защо е това бързане.