Читать «Далече от безумната тълпа» онлайн - страница 236
Томас Харди
— Какво се е случило, мем? — попита тя.
— Е, ще ти кажа — дяволито се усмихна Батшеба; очите й засияха. — Днес фермерът Оук ще обядва с мен.
— Фермерът Оук? И никой друг? Ще обядвате само двамата?
— Да.
— Но, мем, това е просто непредпазливо. Хората и бездруго говорят какви ли не работи! — плахо отбеляза прислужницата. — Доброто име на жената е нещо толкова нетрайно, че…
Батшеба се засмя, бузите й пламнаха. Въпреки че бяха съвсем сами в стаята, тя прошепна няколко думи на ухото на Лиди, която се опули и възкликна:
— Божичко! Какви новини! Я как ми затуптя сърцето!
— А моето просто ще изскочи! — призна си Батшеба. — Но вече нищо не може да се направи.
Утрото беше влажно и неприветливо. При все това в десет без четвърт Оук излезе от дома си,
и почука на вратата на Батшеба. След десет минути два чадъра — единият голям, а другият малък — се появиха на същата врата и заплуваха в мъглата към църквата. Разстоянието беше не повече от четвърт миля и разумната двойка бе решила, че няма смисъл да се качва на кабриолета. Ако имаше някой страничен наблюдател, той би трябвало да се приближи съвсем, за да може да види, че под чадърите крачат Оук и Батшеба, които за първи път в живота си ходеха хванати под ръка — Оук с дълъг до коленете балтон, а Батшеба с наметало, което стигаше чак до петите й. Въпреки делничното облекло Батшеба изглеждаше подмладена —
Душевното спокойствие върна здравата руменина по бузите й. По молба на Габриел тази сутрин косите й бяха сресани така, както ги носеше преди няколко години, когато стоеше на Норкомбския хълм. Сега тя поразително приличаше на чаровната девойка от неговите мечти. Впрочем няма защо да се учудваме — тя беше само на двадесет и три или двадесет и четири години! В църквата ги чакаха Тол, Лиди и пасторът. Церемонията беше съвсем кратка.
Същата вечер те седяха спокойно на чаша чай в гостната на Батшеба. Беше решено фермерът Оук да живее тук, защото той нямаше нито пари, нито дом, нито мебели, достойни за неговата съпруга (въпреки че беше на път към богатството), а Батшеба разполагаше с всичко това.
Точно когато домакинята наливаше чай, навън пред къщата тресна оглушителен оръдеен изстрел, последван от невъобразим грохот на тръби.
— Разбира се! — засмян извика Оук. — Знаех си аз, че тези момчета ще направят нещо, по лицата им се виждаше.
Той взе свещта и заедно с Батшеба, която наметна един шал, излязоха в пруста. Светлината освети група мъже, застанали на посипаната с чакъл площадка пред къщата. Веднага щом видяха младоженците, всички дружно извикаха „Ура!“ и в същия миг някъде отзад отново изтрещя оръдието, а след него загърмя някаква доста неблагозвучна какофония — барабан, кларнет, дайре, серпент, обой, виолончело и контрабас. Това бяха реликвите, оцелели от някога знаменития неподражаем уедърбърски оркестър, почтените, надупчени от червеи инструменти, на които много отдавна, в прослава на херцог Малборо, бяха свирили прадедите на сегашните музиканти. Когато изсвириха туша, изпълнителите с маршова стъпка се приближиха до пруста.
