Читать «Змия и лилия» онлайн - страница 9

11 август

О, това невероятно чудо на красивата Ти плът, хвърлено върху леглото! И тежките Ти клепачи, натегнали от копнежи! О, това сияние на тялото Ти в тъмнината!

Бих искал да роня рози и кипарисови вейки, да натрупам цветя и молитви и да Те хвърля върху тях! Да се скланям вечно над Теб, моя Мъртва Любов, и да изливам душата си над разпуснатите Ти коси. Такава, каквато Те виждам сега, ще Те видя и довечера — уморена, невероятно красива и неподвижна — и сплитам ръце над Теб и се моля на великата Сила, която убива. Да ни съжали и да се умилостиви — над нас, нещастните, които обичаме — и да ни прати сега, когато си бледна, неподвижна и уморена, Великия Утешител, брата на Любовта, вечната Радост и вечното Спокойствие.

Спиш и се усмихваш… Навеждам се и различавам под бледината на клепачите Ти и зад дългите Ти мигли очите Ти, мокри от блясъка и носталгията на насладите. По устните Ти се плъзва и настръхва, о, Ненаситна, кантаридата на целувките и върху гърдите Ти нараства, надига се и се отпуска една голяма вълна, вълна от плът, която бушува сред тайната буря на насладата.

Притискам Те и вълната трепти пленена в прегръдките ми, гърчи се под устните ми и ме покрива цял с безкрайна кадифена милувка, сякаш иска да потопи някой кораб, сякаш иска да потопи и да избяга.

Спиш и се усмихваш. Иска ми се да Те сграбча за косите и да поставя ръка върху тази издатина на шията Ти, която се надига и отпуска, и да стисна, и да се насладя на Болката Ти, о, Многообична, и да видя как очите Ти ще се отворят с внезапна уплаха, и какъв цвят ще им придаде ужасът, и да видя какво ще направиш с устните Си. Ще стисна с две ръце издатината на шията Ти, която се надига и отпуска, и ще видя колко красиво ще се сгърчи и ще се обвие около мен змията на тялото Ти. Очите Ти ще изпъкнат и агонията на гласа Ти ще бъде наслада — като предсмъртно стенание, като онези гласове и проклятия, които чувам, че надават понякога през нощта агонизиращите звезди. Ще се свиеш там, в ъгъла на леглото, и ще молиш, и ще чувствувам — о, Дива Наслада! — кръвта Ти да тече, топла и мека, по ръцете ми, между пръстите ми и да пада върху бялата постеля, и да капе долу от дантелите…

Какво ми е? Нищо, любов моя. Защо съм блед? Трябва да е от умора и от любов. Ти спеше, а аз се бях надвесил, гледах Те и се усмихвах. Не, гласът ми не трепери… Защо да трепери, любов моя? Ти спеше и аз Те гледах, и в мен пламваха странни копнежи, да Те грабна на крилете на песните си и с всемогъществото на желанията ми да отидем другаде, някъде другаде, любов моя, и аз не зная къде… там, където сред неподвижните и потайни води изгрява вечна радост. Ще легнем там двамата, безмълвни, красиви, щастливи. Ще впия устни в Твоите устни и целувката ни ще бъде вечна, и ще сме изтегнати на земята, и нощите ще минават над нас, розите ще се ронят, листата ще падат и целувката ни ще бъде безметежна, велика като вечността и като нощта.