Читать «Змия и лилия» онлайн - страница 11

Къде ли се намират толкова светове на мълчание и покой, които плават и се усмихват в големите Ти очи? Скланям се над тях и гледам. Мислите Ти се свеждат като кротки лилии и размишляват в тихите езера на очите Ти. Странни небеса, без гръмотевици и облаци, изпълнени само със светлина и хармония — пълни с Бога, — се отразяват и си шепнат във водите на очите Ти. Там гнезди, чувствувам го, загадката на щастието и тайната на покоя, който се разлива над езерата вечер, когато светлината се разстила отвъд, на запад, и покрива водите. В очите Ти плават големи кораби, потеглили от други светове, натежали от светлина и бели песни и от тайнствени лилии. Един ангел, облечен в бяло, стои на носа с разперени крила. Не говори, не се усмихва, само полека-лека се плъзва и се губи сред душата Ти — о, безкрайно Море, о, Покой!

О, не затваряй очите Си, когато Те целувам. Искам да видя какво казват ангелите, когато свеждаш клепачи, натежали от целувки, и как корабите се разбиват и потъват в дивото вълнение, което повдига в очите Ти бурята на желанията ми.

24 август

О, да не бях обичал нищо, да не бях мразил нищо и да бях отишъл далеч от хората и близо до зверовете — в пустинята. И там, сам с неукротената си душа, да срещна небето. Да подсиля мисълта си с гледката на безкрайната пустиня, да стана част от бурята, да се превърна в порив на самум, да се слея с мълчаливия дъх на пустинята и да обагря душата си с огнените цветове, които вилнеят всяка вечер и блудствуват там долу при залеза.

О, да не бях обичал нищо и да можех да се наситя на голямата носталгия, която душата ми чувствува към пустинята!

25 август, сутринта

Спокоен съм. Покой обвива като саван, обгръща леко-леко душата ми. Отидох в гората да полегна под големите сенки, да прегърна майката земя и да забравя. Големите дървета над мен и планините отсреща задушаваха моето „аз“ и заличаваха болката и радостта ми. Започнах да чувствувам дълбоко, че и аз съм част от цялата тази гора, един ствол, който мисли и върви, пуска клони, разлиства се и умира… Една речна вълна, която се ражда и тече ту с плач, ту с песен надолу към морето, за да умре… Защо да бъдем вечни? Защо сме такива егоисти? Родили сме се като някои насекоми, за да любим и да умрем. Прахът ни, разпръснат по земята, ще храни и ще стане част от дървото и от скалата, и от птицата, която пее, и от ручейчето, което плаче. Мисълта ни неизменно ще стане част от мисълта на другите поколения. Ще изминат безброй векове. Ще дойдат дни, когато хората ще треперят от студ, ще се свиват и ще търсят живот и топлина около екватора, в дълбините на долините, последната майка ще роди последното дете, риданието на човечеството и на света ще прозвучи като богохулство и няма никак да развълнува другите звезди, които ще се движат спокойно по красивите и усмихнати небеса. Колко сме смешни с нашите страсти, и с омразата си, и с любовта си! Когато понякога седя и гледам как срещу мен вървят много хора, струва ми се, че се намирам далече, много далече и наблюдавам. До мен едва достига от време на време някакъв тътен, шепот на гласове. И виждам как тези същества сноват горди, с вдигната глава, за да обичат и да мразят, и да се гневят, и да се смеят, и всички тичат забързани, всички към една безкрайна, мълчалива и ненаситна яма. Виждам как падат един по един и смехът им секва по средата — падат като капки дъжд в морето.