Читать «Змия и лилия» онлайн - страница 8

3 август

Тя дойде. Красива и свенлива, и утешителка. Устните й бяха червени не като кръв, а като полуразтворена роза, която сякаш поздравява минувача и му се усмихва. Очите й бяха меки като кадифе и душата ми се изтегна връз тях и си отдъхна. И когато ръката й погали челото ми, мисълта ми се успокои, престана да вие — подчини се на всесилната, ослепително бяла ръчица и се усмихна. Разтвори устни. Сякаш роза бе проговорила.

Дали съм работил днес? Не, любов моя, мислих за Теб. Изтичах и покрих сутрешната скица, за да не я види. Какво общо има тя с Нея? Наведох се към коленете й, склоних главата й и й изпях любовта си. Любов, спокойна, спокойна — като бистра вода, която тече сред мирната мекота на зеленината. Някакво мъртвило — някакво спокойствие се разля в мен като нежен предвестник на щастието на смъртта. Не можех да разсъждавам. Сърцето ми възпяваше любовта, без да разбирам какво говори, като орган извън мен — пружина, която бях докоснал и която бе започнала да трепти.

Тя слушаше и се усмихваше. Слушах и аз и завиждах на тази любов, на това спокойствие и на това мъртвило в любовта. Когато песента свърши и започна мълчанието, и сенките в стаята станаха по-гъсти, видях я да се накланя, безмълвна и щастлива, и устните й да се впиват в моите като две странни и кървави пиявици, които смучат душите.

В тялото ми се разля безумие и отрова, сграбчих я и почувствувах мекотата на гърдите й върху моите — цялото й тяло настръхна и полегна — и когато се разделихме уморени, щастливи и мълчаливи и останах сам, в мен се надигна безкрайна болка — сякаш нямаше вече нищо, на което да се надявам и да се радвам, — сякаш бях сам, сам сред нощта…

4 август

О, тази тайнствена агония и този трепет на тялото Ти върху постелята! Ти изживяваше агонията на жертвите, повлечени към олтара. И в очите Ти припадаха водите на вечните копнежи.

Целувките ни бяха трепети на предчувствия, агония на радост и хармонични превъртания на цялото ни щастие, и неутешимо ридание на всичките ми мечти.

10 август

Крача из ателието си напред-назад като луд. Екзотичните черти, хризантемите и капките кръв отново изскачат и вилнеят изпод ръката ми. Невъзможно е да работя. Не мога да съчетая и да създам нищо логично.

Вчера започнах да я рисувам и оформих тялото й, проснато, както го видях онази нощ, и щом завърших, видях — бях нарисувал огромна лилия, отрязана и безмилостно захвърлена в една странна река с хиляди извивки. И днес виждам — това не е река, а огромна змия, която се извива там отвъд на хиляди гънки и държи в устата си красива огромна лилия.