Читать «Христос отново разпнат» онлайн - страница 271

— Каквато ще да е, ще я гоня, докато умра! — каза той и скочи прав.

Повика, събра всичките си другари, мъже и жени, в големия двор на Патриархеас; през нощта бяха дошли и всички останали, дето се бяха пръснали по градините, лозята и маслините. Изпълни се дворът.

— Чеда мои — извика той, — стиснете зъби! Тежко е това, което ще ви кажа, но яка е гърбината ни, носи; ще понесем и това. Нощес ми обадиха: турски аскер иде да ни изгони; вдигнете се, чеда, по-бързо, вземете каквото можете, и да вървим, да не заварят никого от нас, нито в Ликовриси, нито в Саракина. Малко останахме на този свят гърците — а ние сме, каквото щат да казват враговете ни, ние сме солта на земята, да не се затрием, братя!

— Няма да се затрием, отче, не бери грижа! — извика Лукас, който беше вече вдигнал хоругвата на свети Георги конника. — Напред, братя, следвайте свети Георги, и където ни изведе пътят…

Втурнаха се, разграбиха богатия дом на Патриархеас, отваряше поп Фотис килерите, раздаваше. Натовариха се всички с храни и дрехи, откачиха външната врата, положиха на нея Манольос, взеха го на раменете си двама мъже, вдигнаха иконите старците, застана начело поп Фотис и тръгнаха бързо към Саракина.

— Ще минем първо през Саракина — извика поп Фотис, — ще погребем нашия Манольос, ще изровим отново костите на бащите си и ще тръгнем пак на път. Смелост, чеда мои, напук на всичко, безсмъртни сме, ще поемем пак!

Стигнаха вече при кладенеца „Свети Василий“; поп Фотис се спря за малко.

— Чеда мои — каза той, — днес на земята слезе Христос младенецът; нека го вземем с нас, имаме майки, да го кърмят… Честита Коледа, братя!

Янакос вървеше най-отзад, последен, беше си взел през нощта магарето от Костандис, беше го натоварил здраво и крачеше до него със сведена глава, мълчаливо. От време на време светът потъмняваше, избърсваше Янакос очите си и светът отново блясваше в утринната зимна светлина. Погалваше съвсем леко, нежно, магаренцето си по задницата, а то размахваше опашка, извръщаше глава и го поглеждаше и не можеше да разбере… Какво му е на господаря? Защо не му говореше? Защо не протягаше днес ръка да го помилва по корема, по шията и по топлите уши?

Поеха по каменистото нагорнище на Саракина, заизкачваха се. Най-отпред носеха Манольос, проснат върху вратата, а зад него народът и никой не говореше. Кристален беше денят, искреше църквицата „Св. Илия“, далече, на края на хоризонта, планините блестяха, едни — розови, други — светлосини.

Костандис ги чакаше пред пещерите; приближи се бързо към поп Фотис:

— Отче — каза той, — Михелис не иска вече да слезе от върха на планината; взе със себе си вързоп дрехи, голямото евангелие и плитките на Марьори и се настани в килията на предишния отшелник: „Добре съм тук — каза ми той, — не искам вече да виждам хора, нито добри, нито лоши, никого; ще стана отшелник!“

Поп Фотис поклати глава:

— Може би има право, Костандис — каза той. — Нека не смущаваме покоя му. Това е неговият път. Нека ние поемем нашия си!