Читать «Христос отново разпнат» онлайн - страница 270

Манольос беше положен в широкия креват на стария Патриархеас, плътно загърнат в бял чаршаф от лен и коприна от чеиза на майката на Михелис, стегнато повит като новородено бебе. Около него другарите му, бледи, безмълвни, будуваха; Янакос беше опрял глава до краката на Манольос и плачеше тихо, безшумно, жално като дете; беше се уморил да вика и да се блъска и сега се беше опрял до краката на приятеля си и плачеше. Костандис беше изтичал в Саракина да доведе Михелис; две-три жени се бяха скупчили на пода в един ъгъл, извърнали глави към стената, и го оплакваха тихо…

Поп Фотис, наведен, гледаше под светлината на газеничето лицето на Манольос, спокойно, съвсем бледо, с голяма рана от нож, която се проточваше от дясното слепоочие чак до брадата; от време на време протягаше ръка и му оправяше косите, които бяха сплъстени от кръв. И сетне отново свеждаше глава и потъваше в размисъл; старата Марта, ей сега на̀, му беше обадила, че агата се бил уплашил и проводил таен вестоносец в Мегало Хорио да му пратят пехота и конница в Ликовриси, защото, вика, болшевиките влезли в селото и искат да го убият, него…

„Ще дойдат с пушки и топове, и коне — мислеше си той, — как можем ние да им се опрем? Ще ни избият всички, трябва да бягаме; да избягаме, където ни видят очите… Докога, господи, докога?“

Протегна ръка, погали бавно, нежно, отчаяно лицето на Манольос.

— Напразно, напразно си даде живота, Манольос — прошепна той. — Убиха те, взе върху себе си всичките ни грехове, викаше: „Аз крадох, аз палих, аз убивах!“, за да ни оставят на мира нас, да пуснем корени в тая земя. Напразно… Напразно!

Слушаше поп Фотис как камбаната бие празнично и възвестява, че Христос се е родил, че е слязъл на земята, за да спаси света. Поклати глава, въздъхна:

— Напразно, напразно, Христе — прошепна той. — Наближават вече две хиляди години и все още… все още те разпъват. Кога ще се родиш, Христе, без да бъдеш вече разпнат, да живееш вечно с нас?

На разсъмване поп Фотис опря глава на желязната рамка на кревата, на който беше положен Манольос, и за миг задряма; и видя сън: уж гонеше около едно свежозелено кичесто дърво една съвсем малка жълта птичка като канарче; и уж беше още малко дете, когато беше започнал да я гони, и годините минаваха, той растеше, ставаше младеж, ставаше мъж, с коси и мустаци, отначало гарвановочерни, но полека-лека побеляваха, привеждаше се, ала все тъй гонеше жълтата птичка, а тя все тъй му избягваше, като скачаше от клон на клон по дървото и чуруликаше…

Само едно мигновение беше това, но когато поп Фотис се сепна и отвори очи, стори му се, че беше живял хиляди години и гонеше от хиляди години, без да се умори, с безспирно подновяващ се девствен устрем, една свещена, неуловима птичка, която приличаше на канарче. Но дълбоко в себе си, поп Фотис чувствуваше, че не беше канарче тази жълта птичка, която ту подсвиркваше присмехулно, ту чуруликаше с увлечение, вдигнала гушка към небесата.