Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 27

— Карай да върви. — Той ме дразнеше. Вече бях започнал да се плаша от крайния резултат: едрогърда майка с огромен фалос.

Сега, в неговата канцелария му казах:

— Ако единствената причина да ме поканиш тук е да ми кажеш, че си видял Пати Ларейн, бих предпочел да ми го беше казал по телефона.

— Искам да поговоря с теб.

— Хич не ме бива да слушам съвети.

— Но може би аз имам нужда от съвет. — А следващата си реплика произнесе с нескрита гордост, така, сякаш истинската цена на един мъж, самата му търговска марка се съдържаше в усилията, които полага, за да съхрани подобно неведение: — Аз не познавам много добре жените.

— Щом си тръгнал от мен да взимаш акъл, ясно е, че не ги познаваш.

— Мак, хайде някоя следваща вечер да се напием.

— Дадено.

— Не знам дали това ти е известно, но ние с теб сме единствените философи в тоя град.

— Алвин, този факт те определя като единствения мислител, които консерваторите са дали на света от много години насам.

— Хей, нека да не се дразним, преди куршумите да са почнали да свирят. — Той понечи да ме изпрати към вратата. — Хайде — каза, — ще дойда с теб до колата.

— Аз не съм с колата.

— Страх те беше да не ти конфискувам трошката за оглед ли? — Това му даде право да се кикоти през цялото време, докато вървяхме по коридора и излязохме на улицата.

Там, малко преди да се разделим, той ме попита:

— Още ли работиш онова парцелче с марихуана в Труро?

— Ти откъде знаеш за него?

Той силно се възмути.

— Братче, че какво толкова тайно има в това? Всички говорят за домашното ти производство. Аз самият съм го опитвал. Пати Ларейн ми пусна две дози в джоба. Твойта дрога съвсем не е по-лоша от онази, която вземах във Виетнам. — Той поклати глава. — Както виждаш, мен хич не ме интересува дали си левичар, или консерватор, изобщо не ми пука на кое крило си се качил да летиш. Аз обичам дрогата. И знаеш ли какво ще ти кажа. Консерваторите не са прави по абсолютно всички пунктове. По тоя пункт са в грешка. Те си мислят, че марихуаната разрушава душата, но аз не вярвам на това — аз вярвам, че Бог се намесва и побеждава Дявола.

— Ей — прекъснах го аз, — ако спреш да приказваш за малко, ще успеем да си поговорим.

— Някоя от следващите вечери. Нека да се напием.

— Добре — обещах.

— А междувременно, аз ако си бях скрил запасите до някое парцелче в Труро… — започна той и спря.

— Не крия запаси там — заявих аз.

— Не ти казвам, че го правиш. Не искам нищо да знам. Просто ти казвам, че аз ако си бях оставил нещо там, щях да си помисля дали да не го извадя.

— Защо?

— Не мога всичко да ти казвам.

— Искаш само да ме почешеш по бастуна ли?

Той доста помълча, преди да отговори.

— Виж какво — рече, — аз бях по-рано в щатската гвардия. Знаеш това. И ги познавам какви са. Повечето от тях са готини момчета. Не си падат много по хумора и никога няма да бъдат като теб, но иначе са готини.

Кимнах. Чаках го. Мислех, че ще продължи. След като той не продължи, казах:

— Те не си падат много по марихуаната.

— Ненавиждат я — отговори той. — Не си ври носа там. — Тупна ме яко по гърба и изчезна в посока на канцелариите в сутерена на Градския съвет.