Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 23

— Добре.

— Тим?

— Да?

— Добре ли си?

— Мисля, че да.

— Ще си почистиш ли колата?

— О, господи, снощи адски ми тече кръв от носа.

— Да, ама някои от твоите съседи изглежда са от дружеството на благородните доносници. Така, както го описваха по телефона, помислих, че си отрязал на някого ръката.

— Възмутен съм. Но защо не дойдеш да вземеш проба? Можеш да ми провериш кръвната група.

— Хайде, стига бе! — изсмя се той. Смехът му беше като на истинско ченге. Цвилене на колоратурно сопрано, което нямаше нищо общо с всичко друго у него. Лицето му, мога да ви кажа, беше сякаш издялано от гранит.

— Добре — рекох, — много е смешно. Но на теб ще ти бъде ли приятно като възрастен човек да ти тече кръв от носа?

— Ами — каза той, — аз бих взел сериозни мерки. След като ударя десет бърбъна, ще изпия чаша вода най-педантично. — „Педантично“ отмери точно времето му за обедна почивка. Той изцвили и прекрати предаването.

Почистих колата отвътре. Нямах чувството, че тази работа е по-малко опасна, отколкото чистенето на бълвоча на кучето. Пък и стомахът ми не приемаше добре кафето. Не знаех дали да се вълнувам от наглостта и — или параноята на съседите си (кои точно?), или пък да си живея с убеждението, че съм превъртял достатъчно, за да счупя носа на някоя и друга блондинка. Или дори нещо по-лошо. Как се реже ръката на човек?

Проблемът е, че сардоническата ми половинка, която види се е била създадена, за да ми помага в преодоляването до голяма степен на лошите дни, в крайна сметка не беше истинска половинка, а само една фасета — клетка в диска на рулетката. Има още тридесет и седем такива. А и нищо не се уталожваше при все по-силното ми убеждение, че кръвта на седалката не бе изтекла от нечий нос. Кръвта бе текла прекалено обилно. Така че аз скоро изпитах отвращение. Кръвта, като всяка природна сила, настойчиво иска да проговори. И посланието й е все едно и също. „Всичко, което живее — чух думите й, — крещи, че иска да живее пак.“

Ще ви спестя някои подробности, като измиването на тапицерията и курсовете насам-натам с кофите с вода. Проведох дружески разговори за кръвотечението от носа с двама съседи, които минаха, докато работех, и вече бях решил да отида пеш до полицейския участък. Истината е, че ако вземех колата, Риджънси можеше да се изкуши да я задържи за оглед.

През трите години в затвора имаше случаи, когато съм се събуждал посред нощ, без да мога да разбера къде съм. Това сигурно не беше необичайно, ако изключим обстоятелството, че естествено знаех точно къде бях, знаех в кой блок е килията ми, номера й, ала въпреки всичко не можех да приема факта. Не можех да възприема дадеността като такава. Лежах в леглото и кроях планове как да заведа някое момиче на обяд, или решавах да наема малка платноходка, с която да поплувам. Нямаше полза да си припомням, че не съм си у дома, а в килията на затвор с облекчен режим във Флорида. Тези факти ги приемах като част от някакъв сън и затова доста далече от мен. Успявах да се освободя от плановете си за деня само ако сънят, че съм в затвора, престанеше да ме преследва. „Хей, приятел — казвах си, — махни тези паяжини.“ Понякога ми бе необходима цяла сутрин, за да се върна към реалното време. Едва тогава бях в състояние да осъзная, че нямам възможност да заведа момичето на обяд.