Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 22

Можеше ли някога изобщо да почистя кухнята? Обърнах се, минах назад през цялата къща и излязох през вратата. И едва когато се намерих на улицата и усетих как влажният ноемврийски въздух се просмуква през ризата ми, осъзнах, че съм по пантофи. Не беше бог знае какво. С пет крачки прекосих Търговската улица и надникнах през прозорците на поршето си. (Нейното порше.) Седалката за пътника беше обляна в кръв.

Каква странна логика има във всичко това! Смайващо е, че изобщо не реагирах. Но пък при най-тежките махмурлуци винаги е така — те просто гъмжат от най-необясними паузи. И тъй аз вече не изпитвах страх, а оживление, сякаш нямах нищо общо с всичко това. Тръпката от татуировката пак ме обзе.

Освен това ми беше студено. Прибрах се и си направих чаша кафе. Кучето, засрамено от мръсотията, която беше направило, се вреше все наоколо и имаше реална опасност да оплеска още повече, затова го пуснах навън.

Доброто ми настроение (което ценях като нещо изключително, понеже рядко се проявяваше, така както болен на смъртно легло е признателен за един час без болка) се запази през цялото време, докато чистех след кучето. Заради махмурлука доста често ми се налагаше да запушвам уста, но това бе в най-радикалното и полезно изкупление за пиянските ми грехове. Сигурно бях само наполовина католик, при това и непросветен, тъй като Големия Мак никога не ходеше на църква, а пък Джулия, майка ми (наполовина протестантка, наполовина еврейка — което е една от причините да не обичам антисемитските вицове), имаше навика да ме мъкне по всякакви катедрали, синагоги, квакерски молитвени домове и на сказки за нравствено превъзпитание, та не ми беше кой знае колко полезен религиозен наставник. Така че не можех да твърдя, че се смятам за католик. Но се смятах. Дайте ми само един махмурлук, свлечете ме на колене да чистя кучешки бълвоч и веднага ще се почувствам непорочен. (Всъщност почти бях успял да забравя колко пролята кръв има върху дясната седалка на колата.) Точно тогава иззвъня телефонът. Беше Риджънси, Алвин Лутър Риджънси, нашият временно изпълняващ длъжността началник на полицията, по-скоро секретарката му, която ме помоли да изчакам да ме свърже с него — достатъчно дълго, за да ми развали доброто настроение.

— Ало, Тим — обади се той, — добре ли си?

— Много добре, имам махмурлук, но съм добре.

— Това е хубаво. Това е добре. Тази сутрин се събудих с чувство на загриженост за теб. — От него щеше да стане полицейски началник от модерната школа, абсолютно сигурно беше.

— Ами — отговорих му, — много съм добре.

Той направи пауза.

— Тим, би ли наминал насам днес следобед?

Баща ми винаги ми говореше, че когато имаш съмнение, трябва да предположиш, че ти се мъти очна ставка. И тогава се налага незабавно да пристъпиш към действие. Затова го попитах:

— А защо да не дойда сутринта?

— Вече е обяд — с укор рече той.

— Е, обяд — реагирах, — няма значение.

— Поканен съм на чашка явайско кафе от един общински съветник. Да се видим след това.