Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 20

За тази малка подробност се сещах често през следващите дни. Ала нека карам всичко по реда. Когато главата ви е като книга, на която й липсват страници — не, още по-зле, като две книги, всяка със своите празни места — е, тогава спазването на реда толкова наподобява добродетел, колкото и чистите подове в някой манастир. И така, твърдя само, че поради ерекцията ми беше спестен шокът, когато отворих очи и видях татуировката. Просто запомних факта. (Въпреки всичко в този миг не можех да си представя нито ателието, нито лицето на майстора на татуировката.) Този факт беше останал някъде у мен. При всичките ми злочестини, все пак беше любопитно. Колко много фасетки е в състояние да използва паметта! Да си спомните, че е било предприето дадено действие (дори ако не можете зрително да си го възпроизведете, е като да прочетете за някого във вестника. Еди-кой си присвоил осемдесет хиляди долара. Единственото, което сте възприели, е заглавието; фактът обаче остава в съзнанието ви. Следователно аз констатирах един факт за себе си. Тим Мадън имаше татуировка. Знаех го дори със затворени очи. Ерекцията ми напомняше за него.

В затвора постоянно отказвах да се сдобия с татуировка. И бездруго си бях истински престъпник. Независимо от това, човек не може да е бил три години в панделата и да не е понаучил доста неща за философията на татуировката. Бях слушал за тръпката. Един от четири или пет души получавал истинска тръпка на сексуална възбуда, когато го мушат с иглата. Не забравях също и как ме бе ударил хормонът за госпожа или госпожица Понд. Дали тя е била наблизо, когато майсторът ми беше правил щампата? Дали не ме е чакала в колата ми? Бяхме ли казали чао на Лони Пангборн?

Отворих очи. Татуировката беше хванала коричка и лепнеше — някаква чудотворна лепенка за рани сигурно беше паднала през нощта. Въпреки това успях да прочета. Пишеше „Лоръл“. „Лоръл“, ръкописно, със син туш, със заврънкулки, насред малко червено сърце. Нека някой да каже, че нямам специален вкус, когато се отнася до щампи.

Чувството ми за хумор се разби като развалено яйце. Пати Ларейн също бе видяла тази татуировка. Снощи! Изведнъж съзрях съвсем ясно образа й. Крещеше ми в нашата дневна: „Лоръл? Как смееш пак да ми натрапваш тази Лоръл?“.

Да, но доколко това се беше случило реално? За мен бе очевидно, че съм в състояние да си измислям разговори така лесно, както и да ги преживявам. В края на краищата нима не бях писател? Пати Ларейн изчезна преди двадесет и пет дни с един черен жребец, когото сама си бе избрала, едър, муден, прекрасно сложен позьор, дето се навърташе насам през лятото, готов да извлече полза от плътското влечение към чернокожите мъже, което се таи в сърцата на някои блондинки като гръм и мълнии. Или, доколкото аз бих могъл да зная, тлее в сърцата им като мазен парцал зад вратата на обор. Каквото и да беше изпитала тя, последиците бяха недвусмислени. Веднъж годишно, да речем в продължение на един или два сезона, тя се впускаше да се повесели с някой господин Черньо. С някой по-голям черньо. Можеше да е по-тромав, можеше и да е бърз като баскетболист, но винаги беше голям. Размерите им ме лишаваха от възможността физически да се изравня с тях — мисля, че й доставяше наслада да изразява презрението си към мен, че при тези обстоятелства не бях достатъчно смел да заредя пистолета си и да ги прогоня от дома. „Както баща ти би го направил в Северна Каролина ли?“ — питах я. „Разбира се“ — отговаряше тя с цялата си дръзка, злобничка, без спирачки уста на осемнадесетгодишно девойче в отрязани дънки, спряла да се налочи с лимонада „Доктор Пепър“ на някоя бензиностанция. Господи, тя нямаше страх от мен. Изпитвах ужас, че наистина ще си взема пистолета, но не за да прогоня господин Черньо. Той само присвояваше онова, което и аз бих задигнал, ако можех да му запълня бандажа и да се поизпотя както следва според черната му логика. Не, боях се, че ще взема пистолета си и няма да се махна от къщата, преди да съм изпразнил един пълнител в нейното свръхсамодоволно лице, с изписано върху него „да ти го начукам“.