Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 18

Разсъждавах така. Двама незаконно съжителстващи, всеки от тях очевидно с добро положение в техния си там свят в Калифорния, решават заедно да отидат до Бостън. Дискретни са за общите си планове. Може би ги споделят с един-двама близки приятели, може би с никого, но тъй като тръгват за Провинстаун заради една прищявка и при това с кола под наем, извършителят — ако деянието бъде извършено — трябва само да откара колата на двеста километра обратно в Бостън и да я зареже на улицата. При положение че труповете са добре заровени, ще минат седмици, а може и никога да не стане, преди някаква загриженост за безследно изчезналите мъж и жена да накара вестниците в района да дадат гласност на случая. А дали тогава някой от „Алеята на вдовицата“ ще може да си спомни как са изглеждали? Дори при такъв вариант полицията би трябвало да предположи — във връзка с местонахождението на колата — че те са се били върнали в Бостън и там са намерили смъртта си. Аз се вживявах в логиката на този прекрасен сценарий, наслаждавах се допълнително на питието си, наслаждавах се на властта, която притежавах над тях, и се радвах, че съзнанието ми може да ражда такива мисли, и там някъде… точно там някъде… ми се изгубва остатъкът от вечерта. На сутринта не бях вече в състояние задоволително да възстановя всичко.

Това, което не мога да си припомня, е дали пак започнах да пия с Понд и Пангборн, или не. Най-вероятното струва ми се, е, че съм продължил да си поркам сам, че съм се качил в колата си и съм се прибрал у дома. Ако съм направил така, трябва веднага да съм заспал. Макар че това, съдейки по следите, които намерих, когато се събудих, не беше възможно.

Имах и друг сценарий, който определено е по-ясен и логичен от сън, макар че би могло и да съм го сънувал. Той е, че Пати Ларейн се бе върнала и се бяхме скарали жестоко. Виждам устата й. При все това не си припомням нито една дума. Дали би могло да е сън?

Освен това в съзнанието ми е останало съвсем ясно запечатано, че Джесика и Ленард наистина се бяха присъединили към мен, след като се бяха нахранили, и че ги бях поканил у дома (в дома на Пати Ларейн). Седяхме в дневната и двамата ме слушаха, докато им говоря. Струва ми се, че си спомням това. После пътувахме с кола, но не е било моето порше, не бих могъл да ги кача и двамата в него. Може би бяхме тръгнали с две коли.

Спомням си също, че се върнах у дома сам. Кучето силно се изплаши от мен. То е едро, порода лабрадор, но когато наближих, побягна в ужас. Аз седнах на крайчеца на леглото си и драснах още един ред преди лягане. Това си го спомням. Задрямах седнал, втренчил поглед в бележника си. После се събудих след няколко секунди (а може би след час?) и прочетох какво съм написал: „Отчаяние е чувството, което изпитваме, когато в нас умират човешки същества“.

Това бе последната ми съзнателна мисъл, преди да заспя. И все пак никой от тези сценарии и почти нищо от тях не може да е истина — защото, когато се събудих на сутринта, на ръката си видях татуировка, каквато дотогава там нямаше.