Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 168

Ала никак не ми се нравеше идеята да разговарям с Риджънси и панталоните ми или ризата ми да се издуват от очертанията на пистолет — но наистина нямах къде да го скрия. Намерих компромисно решение, като го оставих на една полица над телефона, където лесно можех да се присегна откъм вратата на кухнята. След това спокойно влязох при двамата.

— Ей, та ние не те чухме да отваряш външната врата — викна баща ми.

Двамата с Риджънси се поздравихме, без да се поглеждаме, и аз си сипах една чаша, за да прикрия двойствения характер на изтощението си. Обърнах първия бърбън, без да го разреждам, и си сипах втори, преди да сложа лед в чашата.

— В кой крачол го изливаш? — попита ме Риджънси.

Той беше пиян и когато аз най-сетне срещнах погледа му, видях, че не беше и наполовина толкова спокоен, както бе изглеждал, съдейки по позата му, когато го бях огледал през прозореца на кухнята, или по гласа му, както го бях слушал през пода от избата — не, той имаше способността, присъща на мнозина едри и яки мъже, да помества цели бали безпокойство на различни места в тялото си. Способен беше да седи неподвижно като едър звяр на стола, но ако бе имал опашка, тя щеше да шиба облегалката. Само очите му, изцъклени от последните сто часа на ужасни, неподвластни на контрол събития, и неестествено бляскави, даваха някаква представа за това, върху какво се бе насадил.

— Мадън — рече той, — баща ти е цар.

— Ха-ха-ха — изсмя се баща ми, — човек ще рече, че чудесно се разбираме двамата.

— Дъги, ти си най-големият — заяви Риджънси. — Ако някой не е съгласен, аз ще го размажа. Ти какво ще речеш, Тим?

— Ами — отговорих аз, като обърнах чашата си, — ще река наздраве.

— Наздраве — повтори Риджънси и обърна своята чаша.

Замълчахме. После той рече:

— Разправях на баща ти. Имам нужда от дълга ваканция.

— Да не пием сега по случай уволнението ти?

— Давам си оставката — заяви той. — Този град ме кара да разкривам най-лошото у себе си.

— Не е трябвало да те назначават никога тук.

— Правилно.

— Във Флорида ти е мястото — казах. — В Маями.

— А на теб — запита Риджънси — кой ти пусна тази муха в гъза?

— Хорските езици — отговорих му, — всички в този град знаят, че ти си наркоченге.

Клепачите му се затвориха с усилие. Не искам да преувеличавам, но беше същото, като че той се опитва да преобърне матрак.

— Значи се забелязва, а? — попита той.

— Когато си наркоченге, придобиваш професионални черти — спокойно се обади баща ми. — Това не може да се скрие.

— Разправях им аз на тия вмирисани рибешки глави, които ме назначиха, че и на щатски гвардеец да се правя, нищо няма да стане, ама това беше капан. Португалците са глупави и големи инати във всичко, освен в едно. Не можеш да им сервираш такива лайна! Изпълняваш длъжността началник на полицията! — Ако имаше под ръка плювалник, той щеше да се изхрачи в него. — Да-а, махам се — заяви той, — но ти, Мадън, недей да викаш ура. — Той се оригна и рече „Извинявай“ на баща ми за грубата постъпка, след това стана навъсен. — Шефът ми е един бивш морски пехотинец — каза той. — Можете ли да си представите, една зелена барета йерархично да е под някакъв си морски пехотинец? Това е все едно да сложиш една пържола на огъня, а тиганът да е върху пържолата.