Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 167

— Предпочитам да седя на тъмно. От този прозорец гледката е чудесна. — Мисля, че тя за пръв път виждаше пясъчния бряг на залива, огрян от луната.

— Какво ще направиш, когато слезеш долу? — попита ме тя.

— Не знам. Трябва да се обясня с него.

— Това е лудост.

— Не е, защото баща ми е тук. Ние всъщност сме в по-изгодно положение.

— Тим, нека просто да се махнем.

— Може би така ще направим. Но преди това трябва да чуя отговорите на няколко въпроса.

— Заради собственото ти душевно спокойствие ли?

— За да не полудея — едва не извиках.

— Подръж ми ръцете — помоли тя. — Нека просто да поседим тук малко.

Така и направихме. Изглежда нейните мисли бяха започнали да проникват в мен по преплетените ни пръсти, защото се улових, че си припомням първите дни, когато се срещнахме, аз, доста търсен барман (защото в Ню Йорк добрите млади бармани си създават репутация сред собствениците на ресторантите, не без аналог с добрите млади професионални спортисти), и тя, елегантна и весела салонна управителка в един мафиотски ресторант в центъра. Чичо й, уважаван от всички човек, й беше намерил тази работа, но тя я бе преобразила по свой вкус — не един и двама готини типове и фукльовци, които се бяха навъртали край нея, се бяха опитали да си изпросят нещичко, но ние двамата в продължение на цяла година изживяхме идеален любовен роман. Тя беше италианка, можеше да обича само един човек, а аз я обожавах. Тя обичаше да мълчи. Обичаше да седи в притъмнената стая с часове и цялата кадифена нежност на влюбеното й сърце преливаше у мен. Бих могъл да бъда с нея завинаги, но бях млад и ми ставаше скучно. Тя много рядко прочиташе по някоя книга. Знаеше имената на всички прочути писатели, които някога се бяха раждали, но рядко четеше книги. Беше елегантна и лъскава като атлаз, но двамата не влизахме никъде другаде освен един в друг — на нея това й стигаше, но на мен не.

Сега може би щях да се върна при Маделин и при тази мисъл в сърцето ми се надигна вълна. Вълна в нощта е по-точно. Пати Ларейн в разцвета си ми отдаваше чувства, които бяха по-близо до слънчевата светлина, но сега аз наближавах четиридесетте и луната и мъгливото време бяха по-близо до светоусещането ми.

Пуснах ръцете на Маделин и я целунах леко по устните. Целувката ми върна спомена за това колко мила е устата й и колко прилича на роза. Някакъв слаб звук, леко дрезгав и чувствен като самата земя, се надигна в гърлото й. Беше прекрасно или може би всеки миг можеше да стане, защото аз изобщо не мислех какво ме чака долу.

— Ще ти оставя пистолет. За всеки случай — казах и извадих от джоба си пистолета калибър 22 на Уордли.

— Аз си имам — отговори тя. — Донесох си моя. — И от външния джоб на палтото си тя измъкна един малък приличен деринджър. Двуцевен. Две дупки с калибър 32. Тогава се сетих за магнума на Риджънси.

— Ние сме цял арсенал — казах, а в стаята бе достатъчно светло, за да мога да я видя как се усмихва. Една сполучлива реплика, казана на място, беше половината, мислех си понякога, от онова, което бе нужно тя да е щастлива.

И така, аз слязох долу, като все пак носех оръжие.