Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 162

— Да.

Не мога да обясня следващата си постъпка, но станах и се приближих. Тогава той извади пистолета от устата си и го насочи към мен.

— Шега или истина — каза.

След това наведе цевта.

— Седни до мен — нареди ми.

Седнах.

— Прегърни ме с ръка — каза той.

Подчиних се.

— Харесваш ли ме поне малко?

— Уордли, аз наистина те харесвам поне малко.

— Надявам се, че е така — каза той, опря пистолета в главата си и простреля мозъка си.

За оръжие със заглушител звукът беше силен. Може би се бе открехнала врата към душата му.

Седяхме дълго един до друг. Никога за никой мой съученик нямаше да скърбя толкова силно.

Когато студът стана нетърпим, аз най-сетне се изправих и се опитах да изкопая гроб, но чакълът бе твърде студен за пръстите ми. Не можах да направя нещо повече, освен да го оставя в плитък ров, покрит с няколко пръста пясък. Тогава се зарекох, че на другия ден ще се върна с лопата, и поех надолу по брега към вълнолома.

После много по-дълго вървях по скалите. Кракът ми, въпреки че преди това бе станал доста гъвкав, сега ме болеше силно като оголен зъб, а рамото ми прещракваше обезпокоително и при най-слабото извъртане на някой неподозиращ това нерв.

И все пак болката си бе осигурила собствен палиатив. Смазан от стотици преживелици, твърде тежки за мен, аз се чувствах спокоен и най-после можах да се замисля за смъртта на Пати с нещо като начален прилив на скръб. Да, това може би беше средство срещу болката — самата скръб.

Бях загубил съпругата, която никога не бях разбирал, а с нея беше си отишла жизнеността на несъкрушимата й вяра и ужасните уравнения, създавани от неразгадаемия й ум.

Върнах се в мислите си към деня, преди Пати да ме напусне — преди двадесет и девет или преди тридесет дни беше? Бяхме отишли с колата да търсим октомврийска зеленина, която да е по-красива от нашите недорасли борчета. Все още имаше в изобилие широколистни дървета в Орлиънс, в сгъвката на извития ръкав на Кейп Код. Когато излязохме от един завой, видях един клен с оранжево-червено оперение на фона на яркосиньото небе, листата му потрепваха и бяха натъкмени, леко обагрени в последен ален цвят и късните нюанси на кафявото на настъпващата есен. Поглеждайки към дървото, промърморих: „А, кучко миличка!“, и наистина не знаех какво искам да кажа, но Пати, която седеше до мен, заяви: „Някой ден ще те зарежа“. (Това беше единственото предупреждение, което ми отправи.)

— Не знам дали това има някакво значение — отговорих аз. — И аз вече не се чувствам близо до теб. Сякаш не притежавам и половината на твоята половина.

Тя бе кимнала.

Винаги се чувстваше дъх на хиена в нейната котешка изящност — една сурова, недосегаема пресметливост на волята в ъгълчетата на устата й. Без оглед на това колко силна беше, тя винаги бе изпълнена със самосъжаление и в онзи миг ми прошепна:

— Чувствам се, сякаш съм в капан, ужасно се чувствам, като в капан.

— Какво искаш — попитах я.

— Не знам — отговори тя. — Никога не мога да го преодолея. — А след това, в рамките на ограниченията, в които тя можеше да изпитва съчувствие към другите, докосна ръката ми. — Някога си мислех, че го владея — добави тя и аз стиснах ръката й в отговор. Защото, точно както бях казал и на Уордли, ние си имахме нашата романтична отправна точка. Това беше нощта, когато се бяхме запознали и бяхме прелюбодействали като огнеиграчи, когато се бяхме съвкупявали във взаимния си рог на изобилието, една нощ — да, през която бяхме щастливи като Христофор Колумб, защото всеки от нас откриваше Америка, нашата земя, разделена завинаги на две половини. Играехме си в насладата на взаимно допълващата се омая и спахме сладко като две захарни цици, сгушени една до друга.