Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 164

— Нищо лошо няма — прошепна Пати Ърлийн, дишайки в ухото ми, а Маделин, оскърбена дълбоко от това флиртуване, седеше с неодобрение, хладна като втвърдена смазка, от другата ми страна.

— А следващата ви стъпка — продължаваше гласът му — е да тръгнете по кинозалите и да пийнете някоя чашка и тогава вече вие сте поели пътя за ада и вечните мъки, където огньовете никога не гаснат и червеите не умират.

— Ти си фурия — прошепна ми Пати Ърлийн, — аз също.

— Елате, братя мои — призова Големия Гръбльо, — преди небесата да са се разтворили и преди да е твърде късно да молите за пощада. Елате тази нощ при Исуса. Отречете се от греховете си. Отдайте сърцата си на Исуса. Елате и паднете на колене. Пати Ърлийн, ела на пианото. Нека изпеем заедно псалм 256 и нека в сърцата си чуем гласа на Исус.

Пати Ърлийн засвири на пианото, блъскайки рязко клавишите, а паството запя:

За мене няма друго оправдание. Кръвта, пролята в твоето страдание, И щом при Тебе ме зовеш и каниш ме, О, Агнец Божи, ида с желание.

След това се върнахме в дома на Големия Гръбльо за неделния обяд, който бе приготвила сестра му — стара мома. Обядът се състоеше от задушено месо, преварено и чак посивяло, без вкус, и картофи, извадени студени и полусурови от тенджерата, които бяха поднесени с повехнали листа от ряпа. Рядко бях срещал хора, които така кипяха от жизненост в събота вечер като Големия Гръбльо и Пати Ърлийн, но онзи неделен обяд беше обратната страна на луната. Нахранихме се мълчаливо и се ръкувахме с всички на тръгване. Два часа по-късно стана автомобилната катастрофа, при която пострада Маделин. Бяха минали почти пет години преди отново да се срещна с Пати Ърлийн и това се случи в Тампа, където тя, след като се бе развела с Големия Гръбльо, по време на работата си като стюардеса се бе запознала с Уордли при един полет и беше станала госпожа Мийкс Уордли Хилби Трети.

Силата на спомена може да възвиси човек над болката, така че аз приключих разходката си по вълнолома в състояние не по-лошо от онова, в което я бях започнал. Отливът беше свършил и от песъчливия бряг се носеше миризмата на мочурище. На лунната светлина ирландският мъх и кафявите водорасли се люлееха посребрени в останалите от отлива локви. Бях изненадан, че намерих поршето си там, където го бях оставил. Смъртта може да витае в своя вселена, но паркираните коли се намират в друг свят.

Едва когато завъртях ключа на стартера, ми мина през ума, че четирите-петте часа, които бях преценил, че ще са нужни на Маделин да пристигне, очевидно вече са изтекли. Ако не беше тази причина, не знам дали бих се прибрал в къщата си (в къщата на Пати), за да се изправя лице в лице с Риджънси — не, сигурно бих се отбил в „Алеята на вдовицата“, където бе започнало всичко това, и щях да се напия така, че на сутринта нямаше да помня нищо. Вместо това запалих цигара, поех с колата по Брадфорд стрийт за към вкъщи и се прибрах, преди да се наложи да угася фаса си в пепелника.