Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 154

— Той винаги носеше този пистолет. Правеше го да се чувства мъж, Тим.

— О — рекох аз.

— Не ти ли е минала тази мисъл?

— Щом е бил толкова вбесен от това, което правех с Джесика, защо не ме е застрелял?

— Човек не носи пистолет — обясни Уордли, — защото се готви да го използва. Той не би могъл. О, аз познавам Лони. Неговият гняв копнееше да се излее в катаклизмени пропорции. Да убие теб, да убие Лоръл — само че, естествено, той не можеше да направи нито едното, нито другото. Той беше педал, мили мой.

— И затова се е самоубил?

— Искам да бъда честен. Не си само ти виновен. Той имаше и ужасни финансови проблеми. Заплашваше го тежка присъда. Само преди месец се обърна към мен за милост. Молеше ме да му помогна. Обещах, че ще се опитам. Но, разбираш ли, независимо че разполагам с много пари, това биха били значителни разходи за мен. На него му стана ясно, че няма да му протегна ръка.

Пак бях започнал да треперя. Беше най-вече от изтощението, но освен това обувките ми и крачолите на панталоните ми бяха мокри.

— Искаш ли да запалиш огън?

— Да — отговорих.

Той поразмисли.

— Не — каза най-сетне, — боя се, че ще е трудно да го подкладеш. Всичко е подгизнало.

— Така е.

— Мразя пушека.

— Да.

— Съжалявам — каза той.

Ръцете ми си играеха с пясъка. Внезапно той изстреля един куршум. Ей така. Куршумът се заби на три сантиметра под подметката на обувката ми.

— Защо го направи? — попитах.

— Не се опитвай да ме заслепиш с шепа пясък.

— Добър стрелец си.

— Тренирах.

— Вижда се.

— Не ми е по рождение. Нищо хубаво не съм получил по рождение. Не мислиш ли, че не е справедливо?

— Може би.

— Достатъчно е, за да се обърне човек към дявола.

Замълчахме. Опитах се да не треперя. Имах чувството, че това треперене може да го раздразни. И кой знае какво щеше да направи.

— Не ми каза всичко до края — обадих се аз. — Какво направи, когато Джесика ти се обади?

— Опитах се да я успокоя. Аз самият не бях много спокоен. Лони мъртъв! Накрая й казах да чака в колата. Че ще отида да я взема.

— Какво беше решил?

— Не бях започнал още да мисля. Понякога е просто така, казваш си само: „Каква бъркотия!“. Нямах никаква представа как мога да се оправя, но въпреки всичко се отправих към Рейс Пойнт. Указанията, които имах, се оказаха измамни. Озовах се в Северен Труро и всичко се обърка. Докато намеря Рейс Пойнт, Лоръл я нямаше вече там, колата също. Върнах се в Бийч Пойнт, за да кажа на Пати Ларейн какво мисля за указанията й, но и тя беше изчезнала. Не се прибра цяла нощ. А никога вече не видях и лицето на Джесика.

— Пати Ларейн с теб ли живееше?

— Ще стигнем до това.

— Много бих искал.

— Първо ми кажи: Пати идва ли в твоята къща? — попита Уордли.

— Мисля, че не.

— Не можеш да си спомниш ли?

— Бях много пиян. Възможно е да е минала през къщи.

— Знаеш ли — попита ме Уордли — какво обичаше да казва Пати Ларейн за твоите пристъпи на амнезия?

— Не.

— Викаше: ами ето го тоя гъз пак някъде си вее гъза.

— В състояние е да го каже.

— Винаги те наричаше гъз — каза Уордли. — Когато ни беше частен шофьор в Тампа, те наричаше така насаме с мен. Миналия месец пак така говореше за теб. Гъз. Защо те наричаше така?