Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 144

Кафето беше готово. Подадох му чашата. Той я изля в гърлото си така, сякаш беше стар дизел, който се зарежда с гориво.

— Тъкмо в момента, когато се готвех да го изхвърля — продължи разказа си той, — започнах да се тревожа дали градинската тел ще ги издържи. Защото, знаеш ли, най-трудното в цялата работа беше да закача тези глави на веригата.

Той навлезе в подробности. Подобно на гинеколог, който описва как пъхнал двата си пръста, за да извърти главата на бебето, тъй че да не е към задните части на майката, или, о, да, подобно на стар рибар, който ви обяснява стъпка по стъпка как да сложите стръвта на въдицата, за да остане червеят жив, той придружаваше разказа си с движения с ръка. Слушах го достатъчно дълго, за да разбера, че при операцията му се е наложило да прекара телта през кухината на едното око и през дупката, която бил пробил в черепа с някакво острие. Отново си помислих удивен колко слабо познавам баща си. Той разказваше историята с някаква съзерцателна наслада, като работник от управлението за санитарен контрол, който разправя за най-трудния си случай с боклукчийска кофа, която е почиствал в интересната си трудова кариера, и едва когато завърши, успях да разбера защо така охотно описваше всичко. В процеса на разказване той намираше някакъв лек. Не ме карайте да давам доказателства за това твърдение. Но в целия вид на баща ми се бе появило едно самодоволство и тиха наслада, сякаш бе оздравяващ болен, чието състояние се подобрява, защото не изпълнява нарежданията на лекаря.

След това той ме изненада.

— Ти почувства ли нещо необичайно — попита ме той, — докато ме нямаше?

— Защо ме питаш?

— Нямах намерение да ти казвам — призна той, — но в момента, в който пуснах котвата, чух глас.

— Какво ти каза?

Той поклати глава.

— Какво чу?

— Чух, че ти си го направил.

— Вярваш ли на такива гласове?

— Предвид обстоятелствата — не. Но бих искал да чуя от теб да го кажеш.

— Не съм го направил — заявих. — Доколкото ми е известно, не съм го направил. Започвам да мисля обаче, че по някакъв начин нося отговорност за това, което става в ума на другите. — Когато видях, че той не може напълно да схване думите ми, казах: — То е като да замърсявам канала за връзка.

— Хич не ме е грижа, че си само наполовина ирландец — отвърна той. — Но определено си доста изроден в разсъдъка си, за да бъдеш изцяло ирландец.

— Давай, засипи ме с обиди — казах аз.

Той пак отпи от кафето си.

— Кажи ми за Грийн Чекията — рече.

— Не мога да ти следвам мисълта — отвърнах му.

Разговорът ни ставаше несигурен и разстроен като сън. Аз имах чувството, че съм се добрал до някаква неуловима истина, а той искаше да говорим за Грийн Чекията.

Но той наистина искаше.

— През цялото време — продължи той, — докато се връщах с моторницата, този Грийн Чекията не ми излизаше от главата. Имах чувството, че Пати ме кара да мисля за него. — Той замълча. — Като сантиментално копеле ли говоря за Пати?

— Може би си малко пийнал.

— Започнах яко да се напивам — заяви той — и ми е мъчно за нея. Викам си… Ти нали искаше да видиш колко съм груб в душата си?… Та, викам си, то и на едно дърто куче да му сложиш тежест и да го пуснеш на дъното, и за него ще ти е мъчно. Достатъчно груб ли ти се струвам?