Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 141

Сега крайниците ми започнаха да треперят некоординирано. Част от тялото ми се тресеше, останалата бе спокойна, нещо, което не ми се бе случвало преди. Точно тогава усетих как една мисъл застана в центъра на вниманието ми и въпреки цялата ми съпротива запритиска ума ми, сякаш аз и мислите ми се намирахме от двете страни на затворена врата. Накрая повече не можех да я възпирам: трябваше да огледам пистолета си (пистолета на Пати). Калибърът му беше 22.

Сигурно това ще прозвучи неправдоподобно, но знаете ли, през последните пет дни бях успял някак си да отхвърлям тази мисъл. Сега обаче призовката беше връчена: трябваше да огледам моя пистолет с калибър 22.

Беше там, където винаги си бе стоял, в шкафчето откъм нейната страна на спалнята. Стоеше си в кутията. Когато вдигнах капака й, се разнесе миризма на дим. Някой скоро беше стрелял с него и го беше прибрал непочистен. Аз ли го бях направил? Капачето на патронника бе отворено и в пълнителя липсваше един патрон.

Не се почувствах гузен. Бях бесен. Колкото по-близо се изправях пред уликите, толкова по-силно се разгневявах. Пистолетът особено ме разяри, сякаш бях адвокат по углавни дела, на когото са представили още един неприятен свидетел, включен без надлежното уведомяване; да, чувствах се невинен и кипях от гняв. Как смееха! Които и да бяха те. Какви ги вършеха, опитвайки се да ме извадят от равновесие? Странното беше, че колкото по-вероятно изглеждаше на всички — включително и на баща ми — че аз съм убил поне една от тези жени, толкова по-уверен ставах, че не съм го направил.

Телефонът звънеше.

Реших, че е добра поличба, щом беше Маделин.

— Слава богу, че ти се обаждаш, скъпи — каза тя и започна да плаче.

Плътният й и дрезгав глас имаше модулации, с които да изразява онези бездни на скръб, които говорят за погубените години на любов и съдържат горещи клетви, че си се чукал в леглото с неподходящ човек. „О, миличък — успя да каже тя, — о, скъпи!“ — и пак започна. Все едно че слушах воплите на жена, която току-що е научила, че е станала вдовица.

— Скъпи — най-сетне каза тя, — мислех, че си мъртъв. Сърцето ми се вледени. — Тя пак се разрида. — Толкова се боях, че никой няма да вдигне телефона.

— Какво има?

— Тим, недей да излизаш. Заключи вратата.

Не можех да си спомня друг път да е плакала така ужасно като сега.

— Какво е станало? — с молба я попитах аз.

Тя бавно разказа всичко. Фразите й бяха накъсани. Думите й се прекъсваха от болка, страх, обида. Имаше мигове, когато не можех да разбера дали тя не е в състояние да продължи поради ужас или ярост.

Била намерила някакви снимки. Това най-сетне стана ясно. Нареждала изпраното бельо в чекмеджетата му и попаднала на заключена кутия, която не била виждала дотогава. Разярила се, че държи заключена кутия в спалнята им. Ако имал тайни работи, да ги бил скрил в избата! И затова разбила кутията.