Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 140

Неговата е, реших аз. Защото Риджънси ми беше внушил, че трябва да отида до плантацията си.

Станах и се дръпнах от телефона с по-бистра мисъл, повече гняв и повече решителност, отколкото бях изпитвал от известно време. Възможно ли беше част от куража на баща ми да се бе влял в мен? Чувствах се задължен да вярвам, че оптимизмът е най-опасната ми склонност. Внезапно изпитах импулсивно желание да погледна голите снимки, които бях направил с моя „Полароид“ на Маделин преди години и на Пати Ларейн сравнително скоро. Да си спомня за неприличните снимки точно в този момент — почувствах се окуражен от признаците на собствен характер, които забелязах у себе си. И така, нека никой не твърди, че нямам класическа индивидуалност.

Качих се горе и там, отделен в кутия за архиви, беше пликът със снимките. Имаше три на Пати и две на Маделин. На всичките снимки, боя се, и двете бяха с достатъчно раздалечени крака, за да демонстрират луциферския блясък на пъклените си долни души, да, срамните им устни бяха добре изложени на показ. Сега обаче в плика имаше десет парчета гланцирана хартия. Главите на всички бяха ловко клъцнати с ножица от телата им.

Знаете ли, вярвам, че точно това е бил моментът, който баща ми, след като е използвал градинска тел, за да закрепи двете глави към брънките на котвената верига, е избрал — там, където беше, в дълбоки води — за да хвърли ужасния си товар през борда. Знам само, че тозчас бях повален от последвалата атака на Адския град. Това беше най-мащабната бомбардировка, на която бях подлаган.

— Шибано копеле, мръсно и скапано! — изпищя първият глас.

— Зиг хайл, крадец на трупове, глупак! — извика вторият.

— Това е Тими с меките пръсти, да му смажем топките на тоя крадец!

— Да осакатим мръсния удушвач! Да разрежем рака с формата на луна, пълен с гной!

— Хей, Тими, подуши тази гнилоч, изгори този сопол!

— Ти си насилник, ти си грабител, предател такъв!

— Дайте го насам — той ми открадна къщата!

— Изнасилвач, ти си се въргалял в моето легло!

— Да изкормим този копиеносец! Да му сдъвчем патката!

— Той и баща му направиха това! Побъркани екстремисти! Пияници и убийци!

— Ти уби Джесика! — изрева в ухото ми глас.

— Дъги пречука Пати! — изпищя харпията в другото ми ухо.

— Защо? Защо сте ги убили? — попитах гласно аз.

— О, мило момче, татко ти си търси лек. Това е неговият лек. Да подуши кръв.

— За него ясно — пак на глас казах аз, — ами аз?

— Ти също си болен, скитник такъв. Ти си в наша власт.

— Махайте се, курви долни! — изкрещях.

Стоях прав в розовеещия сив въздух на здрача в кабинета си на третия етаж, очите ми бяха втренчени в океана, ушите ми бяха заслушани в пясъците на Адския град, краката ми, така ги усещах, бяха стъпили на дъното на залива, и виждах във въображението си как главите с развени руси коси се спускат надолу като морски цветя, съединени със стеблото на веригата и корена на котвата. Те падаха надолу през палисадите на водата към дъното на морето и мисля, че знам точно в кой миг котвата се докосна до него, защото гласовете замлъкнаха. Дали виковете в ушите ми бяха поздрав към главата на Пати Ларейн? Стоях вир-вода, окъпан в собствената си пот.