Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 143

— Видя ли я?

— Знам го.

— Добре — каза тя след малко. — Ще дойда. Щом имаш нужда от мен, ще дойда.

— Имам нужда от теб — повторих.

— Ами ако той се появи?

— Ще го посрещнем заедно тук.

— Не искам никога да виждам този човек — заяви тя.

— Може би и той се страхува от теб.

— Бъди сигурен — каза Маделин, — че го е страх от мен. Преди да излезе от къщи днес сутринта, му казах да не се обръща с гръб към мен. Казах му: „И след десет години ще те застрелям в гърба, чудовище гадно“. Той повярва. Разбрах го по лицето му. В състояние е да повярва такова нещо.

— Аз бих ти повярвал още повече — казах, ако само знаеше какво представлява калибър 22.

— О — рече тя, — моля те, недей толкова бързо да ме разбираш.

— Кой е казал това? — попитах.

— Андре Жид.

— Андре Жид ли? Ти не си го чела.

— Не казвай на никого — рече тя.

— Вземи колата си. Ще се справиш.

— Ще дойда при теб. Може би ще повикам такси. Но ще дойда. — Попита за адреса и се почувства още по-окуражена, когато й казах, че баща ми ще е с нас. — Това е мъж, с когото бих могла да живея — заяви и затвори телефона.

Пресметнах, че ще й е необходим не повече от час да си събере багажа и още един, за да дойде с колата. Ако обаче навиците й, както изглеждаше, най-вероятно бяха останали непроменени през тези десет години, можех да смятам, че ще се наложи да я чакам четири или пет часа, докато пристигне. И като се поколебах дали не е по-добре да отида да я взема с колата, реших, че не бива. Тук щяхме да се чувстваме по-силни.

В този момент чух тропота на лебедката, лодката биваше изтегляна от водата, после тежките стъпки на баща ми по платформата. Той обаче заобиколи към входната врата и си отвори с ключа, който Пати Ларейн му бе дала преди години, когато за пръв път ни беше посетил.

Пати Ларейн беше мъртва.

Тази мисъл, която се връщаше постоянно в съзнанието ми, като телеграма, доставяна всеки петнадесет минути, все така не ми предлагаше нищо освен външната си ципа. Тя беше като плика за телеграма, в който нямаше никакво съобщение. Във всеки случай никакво чувство. Да, Маделин, рекох си, бих могъл да загубя ума си по теб, но не сега.

Баща ми влезе в кухнята. Погледнах го, сипах бърбън в една чаша и сложих водата за кафето да заври. Изглеждаше уморен, както никога не го бях виждал. Но руменината на скулите все така се разливаше по лицето му. Освен това имаше благочестив вид.

— Добра работа свърши — казах.

— Доста добра. — Той ме изгледа с присвити очи като стар рибар. — Знаеш ли, бях влязъл пет километра навътре в залива, когато си помислих, че може да ме следят с бинокъл или дори още по-лошо — може би имаха дори теодолит. Ако те засичат с два такива, могат да установят точно мястото, където си изхвърлил товара. След това могат да спуснат там водолаз. Нищо сложно няма. Затова реших, че е по-добре да изхвърля товара си, докато се движа със средна скорост, и да го направя така, небрежно, от борда на лодката, който не е към брега. По този начин тялото ми скрива какво правя. Но съм сигурен, че напразно си дадох този труд — завърши той — и че никой не ме наблюдаваше. Това е най-вероятното. Обаче в онзи миг другояче се чувствах.