Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 138

— Трябва да погреба жена си.

— Не, няма. Аз ще го направя. Ще взема твоята моторница, риболовните ти принадлежности и две кутии с такелаж. Имаш ли втора котва на борда?

— Не.

— Тогава ще използвам онази, която имаш. И за Пати, и за Джесика.

Сега беше моят ред да възкликна:

— О, господи!

— Хайде — рече Дъги, — когато ме гледаш, ти виждаш у мен само един груб човек. А когато аз те слушам, виждам удобна мишена.

— Аз трябва да дойда с теб. Това е най-малкото, което мога да направя.

— Ако тръгна сам, аз съм само един стар терк, излязъл на риболов. Няма много да се замислят. Но ти! Ще те видят и веднага ще вдигнат под тревога бреговата охрана. Какво ще им кажеш, когато намерят двете дами на борда в пълен комплект, с изключение на телата им? „А-а, ще кажеш, намерих ги. Гласовете ми казаха къде да ги търся.“ „Да де, ще кажат те, ти си Жана Д’Арк. Новото й превъплъщение.“ — Той поклати глава. — Тим, момчето ми, ти трябва да издържиш тук. Аз ще отсъствам само няколко часа. Защо в това време не проведеш няколко телефонни разговора?

— С кого?

— Опитай с летището. Може би ще успееш да установиш кога е пристигнала Джесика.

— Двамата с Лони са пристигнали с кола.

— Ти откъде знаеш дали това е била първата й вечер в града? Или неговата?

Свих рамене. Не знаех.

— Разбери — продължи той — кой е посредникът по продажба на недвижима собственост.

Когато той слезе долу в избата обаче, аз останах неподвижен на стола си. И не бих се помръднал, ако той не беше извикал отдолу, откъм избата:

— Тим, готов съм и ще отида с лодката с гребла до моторницата ти. Излез на разходка. Искам онези да са по-надалеч от къщата.

Аз виждах духове, а той виждаше реални хора. Добре. Той поемаше риска и най-малкото, което аз можех да направя, беше да отида на разходка.

Сложих си якето, излязох през предната врата и тръгнах надолу по Търговската улица в този безлюден, огрян от слънцето следобед, но не успях да се сдържа да остана на улицата дълго. Денят беше тих, смълчан като слънчевата светлина, която се спускаше на стълбове, набраздени с канелюри откъм сивите облаци над главата ми и аз знаех, че по плажната ивица ще видя играта на светлини и сенки. В мига, в който ясно чух как двигателят на нашия шестметров „Китоловец“ (моторницата на Пати) се запали, завих към един пуст плаж и излязох на пясъка, и да, във водата, след като бе оставил лодката с гребла на шварта, сам-самичък в пристанището, където не се забелязваше никой от бреговата охрана и само две рибарски гемии се приближаваха към градския кей, видях баща си, който беше насочил „Китоловеца“ в открито море, поех си въздух и се върнах, пристъпвайки по пясъка с измъчващите ме от болка крака.

След като пак си бях вкъщи и се чувствах учудващо освежен от разходката, реших, както беше предложил Дъги, да проведа телефонните разговори. Най-напред пробвах летището и ми провървя. Служителката от билетното гише ми беше приятелка по чашка и беше на смяна. Така че можах да я разпитам дали Джесика Понд или Лоръл Оукуд, както и Лони Пангборн са пристигали и заминавали от Провинстаун през последните няколко седмици. След няколко минути тя ми позвъни: Джесика Понд била пристигнала преди петнадесет дни със следобедния полет. Компанията й продала билет за отиване и връщане от Провинстаун през Бостън и Сан Франциско до Санта Барбара. Никой на име Пангборн не бил пристигал или заминавал. Обаче момичето си спомни, че е било на гишето сутринта, когато пасажерката Понд отпътувала, и че до летището я бил докарал шефът на полицията Риджънси.