Читать «Сърца за изтръгване» онлайн - страница 23

Жакмор искаше да отиде до стаичката на свещеника, но трябваше да се хване за една пейка, за да не го завлече тълпата.

Излизащият дърводелец се сблъска с него, позна го по голямата уста и топчестия нос. Дърводелецът му се усмихна злобно.

— Видя ли? — каза той. — Тук вярваме в бога. И кюрето не е този, който може да ни поправи. Той ли ще ми знае за какво служи господ.

Той вдигна рамене.

— Ба — каза накрая, — оставяме го да прави, каквото си ще. На никого не пречи. Забавлява ни. Тук обичаме богослужението. Със, или без свещеник. Във всеки случай моите капаци издържаха.

Той излезе. Жакмор не знаеше къде е бавачката и реши повече да не се занимава с нея. Потокът намаляваше и той можа да си пробие път до стаичката на кюрето. Влезе и без да чука в коридорчето, се вмъкна във второто помещение.

Кюрето се разхождаше напред-назад из стаята, накуцвайки, сияещ от комплиментите, които му отправяше дребният и червендалест клисар, толкова невзрачен, че Жакмор трябваше с усилие да си припомни, че го беше видял миналия път.

— Вие бяхте превъзходен! — казваше клисарят. — Вие бяхте съвършен! Какво творение! Това е най-добрата ви роля!

— Аа — отвърна кюрето, — мисля, че ги спечелих.

Той имаше огромна цицина на челото.

— Бяхте прекрасен! — продължи клисарят. — Какво вдъхновение! Какъв дух! Какво познаване на времето! Повярвайте ми, аз се преклоних и пак се прекланям!

— Все пак — каза кюрето. — Май прекаляваш. Бях добър, но чак толкова ли?

— Разрешете ми — намеси се Жакмор — да присъединя моите поздравления към тези на господина.

— Ах… — въздъхна клисарят. — Какъв талант! Вие бяхте възвишен!

— Слушайте — каза свещеникът. — Вие наистина ме ласкаете.

Той се поизпъчи и учтиво се усмихна на Жакмор.

— Но седнете, господине.

Жакмор си взе стол.

— Ах — задъха се клисарят, — когато им казахте: „Църквата не е градинска пръскачка…“, щях да припадна. Наистина. Какъв талант, отче, какъв талант. И — „Господ не обича детелината“. Какво изкуство!

— И е толкова вярно! — съгласи се свещеникът. — Но да не бавим господина.

— Аз дойдох за кръщенето — обясни психиатърът.

— Спомням си, спомням си. Хайде… ще го направя скоро. Елате всички в четири часа. Ще бия камбаните в четири без двайсет. До скоро виждане и елате навреме.

— Благодаря ви, господин свещеник — каза Жакмор, ставайки. — И още веднъж моите поздравления. Вие бяхте… епичен.

— Ах — възкликна клисарят. — Епичен, ето най-вярната дума. Епичен… отче!

Свещеникът, очарован, подаде ръка на Жакмор и здраво раздруса неговата, получена в отговор.

— Много ми е мъчно, че си тръгвате толкова скоро — рече той. — С удоволствие бих ви задържал за обяд… Но се страхувам да не злоупотребя с времето ви.

— Аз доста бързам — отвърна Жакмор. — Друг път. Благодаря. И браво!

Той бързо си тръгна. Вътрешността на църквата беше тъмна и тиха. Дъждът беше почти спрял. Навън слънцето се показваше отново. Топла пара се вдигаше от земята.

XVIII

— Взех си дозата — помисли си Жакмор. — За един ден: два пъти на църква и сигурно през следващите десет години няма да стъпя там, или поне девет години и половина.