Читать «Сърца за изтръгване» онлайн - страница 21

Те пристигнаха в църквата едва десет минути след започването на богослужението. Ако се съдеше по броя на колите и каруците, църквата беше пълна. Преди да изкачи стъпалата, Жакмор погледна момичето, все още зачервено и малко засрамено.

— Да дойда ли тази вечер? — прошепна тя.

— Да — каза той. — Ще ми разкажеш живота си.

Тя се учуди, погледна го и като разбра, че не се шегува, се съгласи, без да разбира… Те влязоха и се смесиха с наблъсканата вътре пременена тълпа. Жакмор беше плътно прилепен до нея и ноздрите му се изпълваха с животинската й миризма. Под мишницата й се бе образувал мокър полукръг от пот.

Кюрето свършваше увода и се готвеше да се качи на амвона. Хората се задушаваха от топлина и жените разкопчаваха блузите си. Мъжете пък не разкопчаваха нито едно копче на затворените си черни сака с протрити яки. Жакмор погледна лицата около него; те бяха оживени, здрави, обгорели от слънцето и вятъра, сигурни. Кюрето се изкачи по стълбичката в светлия амвон с отворени капаци. Странен модел. Жакмор си спомни за дърводелеца, за чирачето и потръпна. Когато мислеше за чирака, миризмата на слугинята го отвращаваше.

В момента, когато свещеникът се показа между двете подпорки от светъл дъб, някакъв човек се качи на една пейка и с мощен глас помоли за тишина. Шумовете стихнаха. Възцари се тихо очакване. Очите на Жакмор успяха да забележат безбройните светлини по сводестия таван, които разкриваха сега хаоса от преплетени тела, издялани направо в подпорните греди, и синия стъклопис на олтара.

— Дъжд поне! — каза човекът.

Тълпата подхвана в един глас.

— Дъжд!…

— Детелината изсъхна! — продължи човекът.

— Дъжд — ревна тълпата.

Жакмор, оглушен от виковете, видя свещеника да протяга ръка, за да вземе думата. Глъчката стихна. Утринното слънце светеше зад синия стъклопис. Трудно се дишаше.

— Хора селяни! — каза той.

Гласът му беше мощен и сякаш идваше отвсякъде. Жакмор се досети, че има цяла система от високоговорители, чрез които се получаваше тази сила. Хората извръщаха глави към стените и тавана. Никакъв високоговорител не се виждаше.

— Хора селяни! — каза свещеникът. — Вие искате от мен дъжд, няма да го получите. Днес вие дойдохте нахални и горделиви като кокошки, сигурни във вашия плътски живот. Дойдохте като безочливи просители да искате от мен това, което не заслужавате. Няма да вали. Детелината. Пука му на господ за нея. Поклонете се, сведете глава, научете душата си на смирение и аз ще ви предам божиите думи. Но не разчитайте и на капка дъжд. Това е църква, а не градинска пръскачка.

Тълпата неодобрително зашумя. Жакмор намираше, че свещеникът говори добре.

— Дъжд! — повтори човекът, качен на пейката.

След гръмотевичния глас на свещеника викът на човека изглеждаше жалък и присъствуващите млъкнаха, осъзнали, че временно са в неизгодно положение.

— Вие смятате, че вярвате в бога! — гръмогласно извика кюрето. — Защото идвате в неделя на църква, защото се отнасяте жестоко с ближните си, защото не знаете срам и защото съвестта не ви мъчи…