Читать «Земя за прицел: Гонитбата» онлайн - страница 6

— Аз изказах само съображението, че всеки е смъртен.

— Това особено се набива, когато работиш в полицията, нали?…

— Не съм съгласен с Вас.

— И така, възможно ли ти е, да речем, да отсъстваш тези дни от работа и отидеш със Спас в Рила? Вземи със себе си и най-добрия невролог на България. А после може би ще се наложи да го придружиш до Виена. Разноските ще поеме Банката.

Неделев отвори малко клепачите си. Скарлатов предизвикателно го погледна и повтори натъртено:

— Всички разноски поема Банката.

Динев мълчеше.

— Естествено аз не мога да те задължа.

— Напротив! Приемам с удоволствие. Не Ви отговорих веднага по мои лични съображения. Простете… От утре излизам в безсрочен отпуск и съм напълно на Ваше разположение.

Защо „безсрочен“, искаше да попита Борис, но в този момент дворът на Банката се огласи от клаксона на кола и скоро Карасулиеви нахлуха като хунска орда. Звънецът на вратата не млъкна даже когато отвориха. Чу се смях, високи и възторжени детски викове и тропот на крака, сред които гласовете на Йосиф и Анастасия. Скарлатов отиде да ги посрещне. Бяха натоварени с пакети и цветя. Всеки от тях, включително и децата им, носеше по нещо. Но шофьорът на Карасулиеви слезна още три пъти, за да донесе останалото. Широк човек бе Йосиф, със замах. Яна съвсем полудя. Скачаше и викаше на висок глас. Йосиф я понесе на ръце и така всички влязоха в салона. Натрупаха пакетите в средата на килима. Анастасия започна да ги разпределя: торти, сладкиши, деликатеси, вина предаде на Спас и Неда. Останаха подаръците. Яна нямаше търпение и започна да развързва панделките им. Какво ли не бяха купили Карасулиеви! Цял магазин за детски играчки!… Имаше едно влакче с релси, гара и се движеше със свещ и малък парен котел. Йосиф седна направо върху килима и с помощта на шофьора си бързо монтираха играчката и тя тръгна в кръг, даже изсвири. Децата на Карасулиеви бяха много възпитани. Евангелия имаше вече осем години, а Иван — четиринадесет. С миловидното си и спокойно лице момиченцето приличаше повече на Анастасия. Слабият и блед Иван — висок за годините си, със светлоруси коси и сини очи, не приличаше на никого. Мълчалив и тих, той изглеждаше вглъбен в себе си. Още от съвсем малък го обличаха с дълъг панталон, сако и вратовръзка като истински джентълмен. Беше извънредно стеснителен, за разлика от Йосиф, който навсякъде, при всички обстоятелства се оправяше с многословието и общителността си. Скарлатов, наблюдателен по наследство, особено що се касаеше до човешки характери, не можеше да изработи свое мнение за Иван. Че по характер не се е метнал на Йосиф, това бе факт. Не беше трудно да се забележи, че истинската му духовна връзка е с майка му Анастасия. В отношенията им се забелязваше някаква особена мекота и обич без външна показност. Какво вълнуваше въображението на този стеснителен юноша?…

Вратите между салона и библиотеката бяха широко отворени. Той се дразнеше от детската врява, за разлика от Йосиф, който сред деца се чувстваше като баща на голяма фамилия. И за да не каже някаква глупава сентенция или дълбокомислено напътствие, Скарлатов се оттегли в библиотеката. За свое учудване там завари Иван. Стоеше прав пред старинното пиано. Беше го отворил и натискаше съвсем тихо един по един клавишите. Когато забеляза Борис, се стресна и затвори капака.