Читать «Земя за прицел: Гонитбата» онлайн - страница 5

Както винаги разговорът протичаше мудно, с усилие от страна на Скарлатов. Чакаше с нетърпение да му дойдат на помощ Карасулиеви, а те обикновено закъсняваха. Трудно събираха обоза. След обичайните поздравления Неделев седна на фотьойла до камината със спуснатите си клепачи, сякаш спи. Жена му се настани в най-далечното кресло до прозореца. И двамата мълчаха. Скарлатов се чудеше как да подхване някакъв разговор. Тогава от заспалия Неделев излезе глас, като че от някакъв механичен инструмент.

— Вегенел не е добре.

— В какъв смисъл?

— Не е добре със здравето.

Борис отново се изненада от студенината и безчувствието му. Ето един човек, с когото дълги години са работили заедно, сега е изпаднал в беда, а това не предизвиква у Неделев даже елементарно човешко съчувствие.

— Какво му е всъщност? — пак попита Скарлатов.

— Не може да пази равновесие и е смутен говора му.

— Смяташ ли нещо да предприемеш?

— Това няма отношение към работата ни. А и той не иска да се знае от хората. Надява се, че е временно.

— А ако стане нещо с него?

— Мисля, че тогава е най-добре да се изкупят неговите акции и предприятия. Вероятно аз ще бъда клиента.

— А не е ли най-добре да го отведеш във Виена на медицински преглед?

Неделев сви рамене. Скарлатов се ядоса.

— А защо след толкова години съвместна работа не го придружиш? Той има нужда от помощ!

— Аз не съм му нито роднина, нито бавачка!

— Тогава аз ще се заема с тази работа!

— Твоя воля.

Борис още същия миг реши да изпрати Туше Динев с колата в Рила планина и евентуално той да придружи Вегенел до Виена. Искаше да каже още нещо злъчно на Неделев, но в тоя миг влезе и самият Динев — все така младолик, с буйни руси коси, елегантно облечен в тъмен костюм, с красивата златна верижка на часовника върху жилетката, подарен навремето от Скарлатов. Но с годините неговата младежка живост, усмихнатост бяха помръкнали. И нещо твърдо и отчуждено се яви в израза на лицето му. Лека-полека си бе изработил поведение към себеподобните, граничещо с арогантност, но не и към Борис. Той запази към него цялото си уважение, дори обич. Скарлатов имаше възможност да го наблюдава как се отнася към останалите хора. Дали службата не го превръщаше постепенно в човекомразец?… Заемаше важен пост в политическата полиция и всички се страхуваха от него. Защото властта не е фикция. Тя е реалност и в тия бурни години след войната се случиха толкова много неща, че властта взе застрашителни размери — една чума, която проникна с пипалата си даже до интимния живот на хората, до техните съкровени мечти.

— Динев, бих те помолил за една работа…

— На Ваше разположение съм.

— Трябва да се освободиш тези дни.

— Точно сега ли?

Скарлатов нарочно водеше разговора пред Неделев. Искаше по този начин да го засегне.

— Вегенел е болен.

— Той е вече стар.

Отново Борис се учуди на безчувствието на хората, тоя път на Динев.

— Старите хора са неизмеримо ценни със своя опит, особено тия, които в живота са създали толкова материални блага за останалите!… Вегенел е строител, от хората, които се интересуват от ближния.