Читать «Земя за прицел: Гонитбата» онлайн - страница 4

— Ами на тази страна има едно пиле…

— Какво пиле?

— Бухал.

— Я пак погледни!

— Не, кукумявка.

— Не скачай така по краката ми. Стар съм вече. Бухал или кукумявка какво значи? Какви птици са те?

— Най-умните пилета. Аз съм виждала на село и бухал, и кукумявка. Мигат с очите ей така, много рядко…

— А щом е умна птица, кой народ я е тачил?

— Гърците.

— А по-точно? Нали съм ти разказвал.

— Атиняните. Но, дядо, не искам повече да отговарям. Дай ми паричката!

— Ти трябва да знаеш какво притежаваш и колко струва. Това е сребърна атинска тетрадрахма. Един от най-добрите екземпляри, които съм виждал. И не я стискай в ръцете — засмя се Кюлев, — потни са. Ще развалиш монетата. С какво ще следваш в Оксфорд?!…

— Ще си я сложа тогава при другите парички.

На Скарлатов, който слушаше целия разговор, му стана неприятно. Той се изкашля. Яна се извърна, погледна го и смръщи лице. Прибра монетите в бронзовата табакера. Скочи от краката на стареца и мина като фурия край баща си. Кюлев смутен се изправи.

— Не станаха ли много сарафи в тая къща… — каза Борис.

— А какво лошо правя? Пак аз съм виновен!…

— И мислите, че няма на тоя свят по-ценно възпитание от това чрез пари?

— Ако ти смяташ парите за гюбре, друг въпрос! Но не мислиш така… Иначе нямаше да бъдеш банкера Скарлатов.

— Разликата е от тук до небето, но и да Ви обяснявам до сутринта, все тая! Сарафина си остава сарафин!…

— Не се срамувам от занаята си. Дай, боже, всеки да постигне в живота си това, което аз постигнах!

— И станахте за човечеството Русо, Спиноза, Еразъм Ротердамски?

— Не съм ги чел.

— Бих се учудил на противното. Но за да не водим друг спор, ще Ви моля повече да не занимавате детето с пари!

— Ние си играем. Това е игра!

— Игра по-опасна, отколкото с пълни пистолети. Друг път да не се повтаря!

Кюлев измърмори нещо под носа. Борис остана убеден, че старият лихвар няма намерение да прекъсне тази завладяваща детето игра, защото по тоя начин той търси пътя към сърцето му. Тези разсъждения донякъде смекчиха Скарлатов и той наля на двамата коняк. Чукнаха се. Поне временно се помириха. След като изпи чашата си, Кюлев се извини и излезе от салона. Отиваше при внучката си и Борис не го спря.

Първи от поканените гости пристигнаха семейство Неделеви — точно на определения час, нито минута по-рано или по-късно, с неговата до педантизъм английска акуратност. С влизането им в салона повя леден вятър като от айсберг. Жената на Неделев сякаш бе направена по поръчка от самия него. Мълчалива, със спокойно, безизразно лице, което в съвместния им живот ставаше все по-заспало. Тънка, суха, почти плоска, с правилни черти на лицето, тя би могла поне при малко живот да бъде красива, но беше безлична. Едно определение, което Скарлатов направи преди години и никога после не го промени. Той не можеше да си представи какво правят тия двама души в огромния си великолепен дом. Какво разговарят, или въобще разговарят ли? Каква е близостта помежду им? И никак не можеше да си ги представи в леглото. Може би затова съвсем естествено приемаше, че те все още нямаха деца. А щяха ли да имат? Вероятно, когато Неделев реши.