Читать «Летяща чиния» онлайн - страница 57

Артър Кантрел е странно човече, заключи Чарли Пайн. Тялото, шията и главата му образуваха идеално яйцевидна форма, нарушавана единствено от късите му крака. Той ходеше с клатушкане и тлъстините му се тресяха. Над горната му устна и по челото му постоянно лъщеше пот. В месестото му лице бяха потънали живи умни очи.

— Приятно ми е, госпожо — каза той и направи кратък нервен поклон.

— Е, чичо, какво мислиш? — Рип се отдръпна назад и величествено посочи летящата чиния.

Артър Кантрел се разтрепери от радост, докато я разглеждаше. Докосваше я, милваше я и я галеше.

— Удивително! — едва промълви той.

Чарли Пайн се усмихна широко и любопитно се заозърта в стария военен хангар. Беше вкарала летящата чиния в паянтовата дървена постройка, след като Рип отвори вратите. Едва намери място да я приземи сред боклуците, като че ли от векове покрити с прах — стари трактори, едновремешна селскостопанска техника, един от първите модели форд, мотоциклет „Индиън чиф“, самолет „Еъронка Чемп“ и още какво ли не, нахвърляно в този някогашен хангар на военновъздушните сили, единствената оцеляла сграда от тренировъчна база през Втората световна война. Артър още преди години беше разбил изронения бетон на пистите — сега там растеше трева, идеална за малки самолети като неговия. Докато Рип обясняваше на чичо си за летящата чиния, Чарли прокара длан по двигателя на самолета.

— И двамата ви показаха по телевизията, струва ми се — накрая отбеляза Артър.

— В Египет ли? Да, ние бяхме, наливахме вода от Нил, за да задвижим кораба.

— Не само в Египет. В Лос Анджелис, Сейнт Луис, Асуан, Египет, а преди малко Си Ен Ен предаде за някакво градче в Индиана. Местните направо ще се побъркат.

— Нима? — с ангелски невинно лице попита Рип.

— Как не! — разхили се Артър Кантрел и шкембето му се разтресе. — Истинска летяща чиния каца насред Ъпшър, щата Индиана, десетки хора са я видели. Една жена твърди, че сервирала закуска на двама марсианци в сиви гащеризони. След като се нахранили, платили с фалшиви пари, оставили три долара бакшиш, преспокойно прекосили улицата и излетели.

— Сериозно?

— Жената от ресторанта каза, че изяли повече храна, отколкото нормален човек. По шест яйца, великански резени шунка и литър мляко. Когато преди десет минути го разправяше по телевизията, казвам ти, Рип, веднага се сетих за теб.

— Бях адски гладен, чичо Артър.

— Знам, момчето ми. Отвътре ти идва. Цял живот съм бил като теб.

— Е, какво мислиш за летящата чиния?

— Страхотна машина. Боже всемогъщи, страхотия е. Само се надявам двамата с госпожата да не сте я откраднали.

— Казах ти как я взехме, чичо. Честен кръст! Беше си чиста проба късмет, че зърнах проблясъка от оная ерозирала скала. С пот на челото я издялах от камъка.

— Мислиш ли, че някой ще си я потърси?

— Тя е адски ценна.

— Някой или нещо, по-точно. Това нещо сякаш излиза от някакъв сън… или от кошмар.

— Съмнявам се, че ония, дето са я изгубили, ще се върнат да си я потърсят, ама в тия времена… кой знае?