Читать «Летяща чиния» онлайн - страница 51

— Хайде да потърсим някое отворено заведение, а? И моля те, остави ме аз да говоря.

— Добре — не особено въодушевено се съгласи тя и започна да сваля военните отличия от дрехите си. — Трябваше да сваля капитанските пагони още преди две седмици — каза Чарли и ги хвърли на земята.

— Защо двигателите се задавиха, когато навлязохме в атмосферата?

— Нямам никаква представа.

— Ако успеем да закараме това чудо при чичо Артър, той ще разбере.

Рип Кантрел се засмя. Чувстваше се прекрасно.

— Жестока е! — Той разпери ръце, за да прегърне бензиностанцията, ресторанта, къщите по улицата, после направи пирует и величествено посочи летящата чиния, като се поклони от кръста.

Чарли Пайн заръкопляска.

— Благодаря, благодаря. За вас, госпожо, имаме място в средата на първия ред.

Тя провери резервоара. Маркучът подаваше вода под силно налягане, но ако се съдеше по клокоченето, имаше още много да се налива.

Когато отново погледна, едно старо куче душеше кораба, после се приближи до Рип. Той изчака, докато животното си изпълни ритуала, после предпазливо се наведе и го почеса зад ушите.

Рип е едно пораснало момче, помисли си тя.

Обърна се към летящата чиния и опря длани върху корпуса.

Бе я пилотирала.

Да! Затвори очи и си спомни усещането, когато ракетните двигатели ревяха с пълна мощност и корабът трепереше в ръцете й.

Когато вдигна клепачи, Рип я наблюдаваше със странно изражение.

— Какво има?

— На тази светлина… хм, адски си красива — изпелтечи той и силно се изчерви.

Чарли широко му се ухили, на момчето у него и на мъжа, в който се бе превърнал.

Рип се приближи и се заслуша в шуртенето на водата в резервоара, за да скрие срама си.

— Май че е до половината.

Ревът на приближаваща се по улицата кола ги накара да се обърнат. Тя отби на бензиностанцията и спря от другата страна на сградата, далеч от помпата. Шофьорът дойде при тях. Беше момче, около шестнайсетгодишно, с мръсни дънки и с осеяно с младежки пъпки лице. Кучето, което лежеше до колесника на летящата чиния, завъртя опашка.

— Ей, какво е това, по дяволите? — попита хлапакът.

— Един тир го стовари преди половин час — нехайно отвърна Рип. — Каза, че го карали за лунапарка в Сейнт Луис. На междущатската имало някакъв надлез и не можел да мине под него.

— Хм, проклет да съм… — изсумтя момчето. — Защо го е оставил тук?

— Нямало къде другаде да го остави. Каза, че след два часа щял да дойде друг тир да го вземе.

Хлапето откъсна очи от летящата чиния и насочи вниманието си към Чарли и Рип.

— Защо наливате вода в него?

— Тая проклетия е толкова лека, че трябва да е пълна с вода, иначе вятърът я отнася. — Рип кимна с глава. — Надявам се, че не е проблем да източим няколко литра.

— Предполагам.

Момчето опря длани в летящата чиния, после почука с кокалчето на показалеца си. Преди да успее да каже нещо, Рип го изпревари:

— На твое място щях да бъда по-внимателен. Отдолу има само стиропор и може да го продупчиш.

— Уф! — Малкият пъхна ръце в джобовете и опита да си придаде нехаен вид.

— Между другото — продължи Рип, — със сестра ми претърпяхме авария на няколко километра източно оттук. След като закусим, може ли някой да докара колата ни? Мисля, че се е скъсал водният маркуч.