Читать «Летяща чиния» онлайн - страница 41

Тя понечи да се засмее, после се отказа и прехапа устна. Изправи се, вдигна едната туба и се запъти към реката.

Рип взе другата и я настигна.

— Значи си имаш проблеми с военните.

— Ще си имам, рано или късно. Когато научат, че чинията наистина лети, ще искат да им я закарам в Невада.

— Къде в Невада?

— В Зона петдесет и едно.

— Свръхсекретната база ли?

— Да.

— И ще го направиш ли?

— Не мога да те взема там, нали разбираш? Нямаш право на достъп.

— Може да те уволнят. Да разубедят „Локхийд Мартин“ да те вземат на работа.

Чарли изсумтя.

При следващия курс нагоре по склона Рип взе и двете туби.

— Според теб как трябва да постъпим? — попита той, докато наливаше водата в резервоара.

— Трябва да закараме кораба в Щатите и да го предадем на военните.

Рип наклони тубата и се заслуша в клокочещата вода. Когато я изпразни, той я пусна на пясъка и вдигна втората.

— Не.

— Е, а ти къде искаш да идем?

— Не знам — призна младежът.

— Тази летяща чиния е построена, за да свързва орбитиращия кораб-майка и планетата. Съмнявам се дали побира достатъчно гориво за продължителен полет в атмосферата.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е совалка, която би трябвало да лети нагоре и надолу, а не като самолет.

— Можем ли безопасно да излетим в космоса, без да знаем как работят компютрите?

— Не се заблуждавай. Нищо не е безопасно с тоя кораб, освен да го оставим където си е.

— Не искам да го оставя тук, не искам и да го предам на военните.

Тя не отговори.

— Не искам да го оставя и на австралийците — прибави Рип. — Нито пък на Кадафи.

— Аха.

— Просто не знам.

— Е, все пак трябва да направим нещо. Ако продължим да се размотаваме на тоя бряг, скоро ще съберем цяла тълпа. Пък и не бих се отказала от нещо за хапване и нещо студено за пиене.

Накрая прецениха по плискането на водата в резервоара, че е пълен. Рип качи двете туби в кораба. Резервоарът бе побрал около шестстотин литра.

Седяха в сянката на летящата чиния и мълчаха, когато по реката доплава малък параход и спря на петдесетина метра от брега. Сигурно се беше появил преди повече от петнайсет минути, ала не го бяха забелязали. Корабчето бе дълго около двайсет метра, имаше две палуби над ватерлинията и беше претъпкано с хора и животни. Всички пътници гледаха към тях. Бяха се събрали на отсамния борд и корабът се накланяше.

— Опа!

Хората на борда като че ли приказваха едновременно и сочеха към летящата чиния. Глъчката се носеше над водата.

— Знаеш ли арабски? — попита Чарли.

— Не достатъчно, за да разговарям с ония хора. — Рип се изправи и изтупа панталона си.

— Може би е най-добре да се качваме на борда и да се махаме оттук.

— Божичко, само ги погледни! Направо да си помислиш, че никога не са виждали летяща чиния.

— Ха-ха-ха!

Рип помаха на пътниците. Неколцина му отговориха, ала повечето го зяпаха. Изглежда вече бяха утихнали.

Застанал с ръце на хълбоците, той се заозърта наоколо, сякаш се опитваше да запомни пейзажа.

— Това място ще се прочуе — ухили се Рип. — Розуел, Ню Мексико, и долината на Нил. Хората ще идват от километри разстояние, за да видят къде е кацала летящата чиния. — Той отново помаха към парахода. — Кой знае, сигурно на оня кораб има хора, които през следващите двайсет години ще се изхранват с разкази за това, което са видели днес. „И тогава, точно преди да се качи на своя космически кораб и да отлети, един от извънземните ми махна. Най-невероятното нещо, което съм виждал през живота си.“