Читать «Летяща чиния» онлайн - страница 117

— Ти си философ, Фред.

— Харесваш ми, малкия.

— Утре ще ме вземеш ли със себе си, когато ходиш в имението на Хедрик?

— А, не мога, момко. Фирмата забранява. Никакви пътници. Наказанието е уволнение.

— Струва си петстотин щатски долара.

— Колко прави това в австралийски?

— Около осемстотин.

— Понякога се правят изключения, приятел.

— Най-високата оферта в шестия последен кръг от първия ден на търга е била шейсет и два милиарда и шестстотин милиона долара — съобщи по телефона съветникът на сънения президент.

— Кой е предложил толкова?

— Японците.

— Някой отказал ли се е?

— Не, господин президент. И четирите делегации продължават наддаването.

Президентът погледна светещите стрелки на часовника върху нощното шкафче. 04:54.

— Кога ще прелети оня хиперзвуков самолет?

— Няколко минути след изгрев-слънце в Австралия, към два следобед наше време.

— А радарните образи?

— Пристигат в момента.

— Поканете генерал Делаурио и съветника по националната сигурност в Белия дом на закуска. Тогава ще разгледаме образите.

— Ясно, господин президент.

17.

Рип Кантрел се смая, като видя какво са направили през нощта войниците в имението на Хедрик. Навсякъде се бяха появили окопи и бункери, като че ли бе копала великанска къртица. Около сградата имаше пет-шест танка.

— Не съм виждал толкова много войници, откакто се уволних от казармата — отбеляза шофьорът.

— Прилича на военна база, нали?

— Какво правят тук тия хора, по дяволите?

— Може Хедрик да забавлява някоя важна клечка от чужбина.

— Да. Възможно е.

Австралиецът спря на заден пред кухненската рампа.

— Ще ми помогнеш ли да разтоварим?

— Естествено. Обаче не забравяй, аз ще остана тук. Просто спокойно си тръгни и се върни в града. Никой няма да забележи.

— Това не ми харесва, приятел. Всички тия войници…

— Искаш ли да ми върнеш парите?

— Ти си знаеш, малкия.

С тези думи шофьорът отвори вратата и слезе. Рип заобиколи отзад. Главният готвач и икономката не се виждаха в кухнята, само двама готвачи правеха чай.

Рип направи два курса до хладилната камера, натоварен с опаковани хранителни стоки, докато двама келнери сновяха до трапезарията и обратно с чайниците. Когато готвачите се бяха извърнали и сервитьорите ги нямаше, младежът надзърна през стъклото на вратата в трапезарията. Там закусваха двайсетина души. Чарли седеше на една от масите с гръб към него: навсякъде можеше да познае вързаната й на опашка коса. И естествено, носеше униформения си гащеризон.

Той помогна на шофьора да пренесе цялата стока в хладилната камера, после скочи от рампата и закрачи покрай стената на къщата към служебния вход, който бе забелязал предишния ден. Натисна бравата. Отключено.

Вмъкна се вътре и затвори вратата след себе си.

Коридорът, в който се озова, беше дълъг и тесен, просто тунел, който позволяваше на персонала да не минава през централната част на къщата. Нямаше откъде да знае дали и кога ще срещне някого, затова забърза напред.