Читать «Екзекуцията» онлайн - страница 176

— В колко часа беше това?

— Около четири сутринта. Още беше тъмно. Чувах плъховете и долавях миризмата на отпадъци… Изхвърлиха ме като боклук!

Поклатих глава.

— Невероятно!

— Като в роман на Кафка. Опитах се да стана. Не можах. Гърбът ме болеше адски силно. Пулсираща, тъпа болка, точно над хълбока. И ме стягаше — сякаш там бе опънат ластик. Протегнах ръка и напипах нещо — марля. Бях увит в превръзки. Като мумия. Сетне и ръката ми започна да пулсира. Успях да навия ръкава си и видях черно-синя следа — убождане от спринцовка. Отначало помислих, че са ми инжектирали наркотици, макар да нямах представа защо. По-късно осъзнах, че е било упойка. Виеше ми се свят. Повръщаше ми се. Започнах да драйфам. Накрая успях да се изправя. Стигнах някак до апартамента си и се стоварих в леглото. Спах цял ден. Когато се събудих, пак бях в унес. Болката беше непоносима и знаех, че имам температура. Отидох до безплатната поликлиника. Докторът махна превръзката и се стъписа. Как съм могъл да вървя в това състояние? После ми обясни, че са ме оперирали. Уплаших се. Даде ми огледало, за да видя шевовете.

Мъскадайн поигра още малко с косите си, потърка очи и поклати глава.

— О, човече! Беше като… Нямате представа. Какво насилие! Хичкок! Докторът ми разправя, че са ме оперирали, а аз… — това е невъзможно. Сигурно е помислил, че съм откачен.

— Хичкок — повторих аз.

— Класическият сюжет: невинният пострадва. Само дето не казаха на главния герой. Импровизираха със звездата.

— Ужасно — съгласих се аз.

— Повече от ужасно. Сетне започнах да си припомням разни неща. Дезире-Манди. Качихме се в колата. Тя се наведе да ме целуне. Тласна езика си чак в гърлото ми. После ми причерня пред очите и — край… Докторът ми каза, успокой се, човече, имаш температура. По-добре отиди в болница.

— Каза ли ти лекарят каква операция са ти направили?

— Попита ме дали съм болен от бъбреци и когато казах, че не съм, ми направи рентгенова снимка. И тогава ми каза.

— Отиде ли в болница?

— С какво? Нямам здравна осигуровка.

— А в областната?

— Не. Там е истински зверилник… Пък и не исках да има повече документация. Не желаех да ходя никъде. Защото вече мислех.

— Да ги убиеш?

— Да възвърна достойнството си. Отначало беше само Дезире-Манди. Но знаех, че тя е само стръвта.

— Подозираше ли доктор Дивейн?

— Още не. Не подозирах никого. Но бях твърдо решен да разбера кои са.

— И какво направи?

— Изпросих си рецепта за болкоуспокояващи и антибиотици от доктора и се прибрах вкъщи.

— Не се ли страхуваше, че той ще каже на полицията?

— Обеща да не го прави. В онази болница са готини.

— И се върна вкъщи да се възстановяваш. Каза на госпожа Грийн, че си се схванал. А шевовете?

Той трепна.

— Сам ги махнах.

— Сигурно е било трудно.

— Нагълтах се с болкоуспокояващи, натрих се с мехлем и използвах огледало. Адски ме болеше, но не исках никой да знае.

— Не отиде на друг лекар, така ли?

— Не. А трябваше, защото увредената тъкан се разрасна. Някой ден, когато мога да си го позволя, ще се погрижа за белега.

Записах още някои неща.